Читать «Ден нула» онлайн - страница 3

Позвъни още веднъж, почука по стъклото и избърса потта от зачервения си врат — професионално неудобство за всеки, който по цял ден седи до сваленото стъкло на служебната кола и няма как да избяга от палещите слънчеви лъчи. Подмишниците му бяха потъмнели от пот. Никога не включваше климатика при свалено стъкло, тъй като и бездруго горивото беше достатъчно скъпо.

— Ало, поща! — повиши глас той. — Трябва ми подпис. Ако върна пратката, най-вероятно няма да я видите повече!

Виеше му се свят от жегата. Май вече беше твърде стар за тази работа.

Погледна двете коли. В къщата трябваше да има хора. Отстъпи крачка назад и вдигна глава. Никой не надничаше от прозорците на спалнята. Единият беше отворен и приличаше на втренчено в него око. Отново почука.

Този път долови нещо. Едновременно с това забеляза, че дървената врата е леко открехната. Звуците се приближиха и утихнаха. Ако не беше зле със слуха, Рийд със сигурност щеше да обърне внимание на странните стъпки.

— Поща, трябва ми подпис! — отново подвикна той.

Облиза пресъхналите си устни. Буквално виждаше халбата в ръката си. И почти усещаше вкуса й.

„Отвори проклетата врата!“

— Искате ли си пратката?

„Изобщо не ми пука за нея. Мога да я захвърля в първата канавка, която се появи пред очите ми. Вече съм го правил.“

Бялата врата най-сетне помръдна. Рийд отвори остъклената предна врата.

— Имате ли химикалка?

Бялата врата се открехна още малко и той с недоумение премигна. На прага нямаше никой. Бавно сведе поглед и срещна очите на малко коли с издължена муцуна, което го приветстваше с размахана опашка. Явно то беше побутнало вратата.

Рийд не беше типичният пощальон, защото обичаше кучетата. В дома си отглеждаше две.

— Здравей, приятелче — рече той, приклекна и почеса кучето зад ушите. — Има ли някой у дома? Искаш ли да се разпишеш за тази пратка?

Ръката му напипа нещо мокро. Първата му мисъл беше, че това е кучешка пикня, и рязко се дръпна. Но дланта му беше червена.

Кръв.

— Ранен ли си, момчето ми?

Огледа внимателно колито. Откри още кръв, но рана нямаше.

— Какво става, по дяволите? — промърмори той.

Изправи се, хвана топката на бравата и отново извика:

— Има ли някооой?

Озърна се. Не знаеше какво да прави. Сведе глава към кучето, което го гледаше с меланхоличен поглед. Изобщо не беше излаяло, което му се стори странно. При появата на непознат човек неговите със сигурност щяха да вдигнат врява до небето.

— По дяволите! — прошепна той и повиши глас: — Ехооо? Какво става?

Най-накрая се реши и отвори по-широко вратата. Вътре беше задушно. Лъхна го неприятна миризма.

— Ей, по кучето ви има кръв! Наред ли е всичко?

Прекоси антрето и надникна в малката дневна, разположена в дъното.

Секунда по-късно бялата врата отлетя встрани и топката на бравата проби дупка в гипсокартона на стената. Предната врата се блъсна в железния парапет на верандата и наоколо се посипаха стъкла. Рийд скочи от най-горното стъпало направо на земята и се стовари на колене. Повърна всичко, което бе останало в стомаха му.