Читать «Сянката на Инквизитора» онлайн

Джийн Улф

Сянката на Инквизитора

 (книга 1 от  " Книга за новото слънце")

Пред погледа ти векове прелитат като мимолетен залез, като бдение, което възвестява края на нощта миг преди изгрев слънце.

1

ВЪЗКРЕСЕНИЕ И СМЪРТ

Струва ми се, че още тогава предусещах по някакъв начин какво ме очаква. Заключената, проядена от ръждата порта, между чийто пречки се виеха като планински пътеки ивици речна мъгла, се е запечатала в съзнанието ми като символ на моето изгнание. Ето защо трябва да започна своя разказ с последиците от онова плуване, при което аз, Севериън, послушникът на инквизиторите, за малко не се удавих.

— Стражът го няма — рече моят приятел Рош на Дрот, който вече се бе уверил в това със собствените си очи.

Еата предложи неуверено да заобиколим отстрани. Момчето вдигна бледата си, покрита с лунички ръка и посочи нагоре към виещата се хиляди стъпки стена, която заобикаляше бедняшкия квартал, за да се извиси стремително чак до високата фасада на Цитаделата. Аз наистина щях да измина този път, но по-късно. Доста по-късно.

— И да опитаме да преминем през външното укрепление без пропуск? Веднага ще ни обадят на учителя Гурлойс.

— Но къде се е дянал стражът?

— Няма значение. — Дрот разтърси портата. — Еата, виж дали няма да можеш да се провреш между решетките.

Дрот беше нашият предводител. Еата пъхна едната ръка и единия си крак между железните прътове, но веднага стана ясно, че няма да може да провре цялото си тяло от другата страна.

— Някой идва — прошепна Рош и Дрот изтегли Еата обратно.

Погледнах надолу по улицата. Фенерите се поклащаха сред приглушените от мъглата стъпки и гласове. Понечих да се скрия, но Рош ме хвана за ръката и каза:

— Чакай, виждам пики.

— Мислиш ли, че стражите се връщат?

Той поклати глава.

— Твърде много са.

— Поне дванайсетина мъже — каза Дрот.

Все още мокри от водите на Гиол, ние зачакахме. В дълбините на съзнанието ми, все още стоим там, зъзнещи в студа. Тъй както всичко нетленно се стреми към саморазрушение, онези мигове, които отпърво изглеждат мимолетни, се възраждат — не само в паметта ми, която в крайна сметка не губи нито един спомен, но също и в ударите на сърцето и настръхването на косата ми, подновявайки се точно както нашата империя възвръща всяка сутрин нявгашното си величие под пронизителните звуци на собствените си фанфари.

Доколкото можех да видя на жълтеникавата светлина на фенерите, мъжете нямаха брони, но както бе забелязал Дрот, освен пики, носеха тояги и брадвички. Техният предводител бе затъкнал на колана си дълъг, двуостър нож. Онова, което ме заинтригува повече, беше масивният ключ, окачен на врата му. На пръв поглед ми се стори, че не е изключено да пасне чудесно в ключалката на портата.

Малкият Еата закърши нервно ръце. Мъжът вдигна фенера на главата си.

— Откога чакаме да влезем вътре, добри ми човече — извика Дрот. Той беше най-висок измежду нас, но придаде на смуглото си лице смирено и почтително изражение.

— Не и преди зазоряване — промърмори дрезгаво предводителят. — По-добре си вървете у дома, млади люде.