Читать «Наследството на тамплиерите» онлайн - страница 4

Стив Берри

Опънаха ръката му над тавата. Пазачът се приближи към него и Дьо Моле зърна чука.

Изведнъж осъзна какво смятаха да направят.

Мили боже!

Усети как сграбчват здраво китката му, как върхът на пирона се впива в потната му плът. Видя как чукът полита назад и чу удара на желязо в желязо.

Пиронът прониза китката му и той изкрещя.

— Виждат ли се вени? — Имбер се обърна към пазача.

— Далеч е от тях.

— Чудесно. Не бива да умре от загуба на кръв.

Като млад рицар Дьо Моле бе участвал в битката при Акр в Светите земи, с която орденът му бе дал последен отпор. Помнеше болката от острието на меч в плътта си. Дълбока. Силна. Безкрайна. Но тази от пирон в китката бе многократно по-ужасна.

Издърпаха лявата му ръка под ъгъл и забиха нов пирон в плътта. Той прехапа език в опит да сдържи виковете, но агонията стегна челюстта му твърде силно. Устата му се изпълни с кръв и той мъчително преглътна.

Имбер ритна столчето и цялата тежест на високото метър и осемдесет тяло на Дьо Моле увисна върху костите на китките му и най-вече на дясната, тъй като ъгълът, под който бе извита лявата му ръка, натоварваше дясната почти до счупване. Нещо изщрака в рамото му и мозъкът му завибрира от болка.

Един от пазачите дръпна дясното му стъпало и заразглежда плътта. Явно Имбер внимателно бе избрал мястото, където да забият пироните, за да не засегнат вените. Поставиха лявото стъпало зад дясното и двете заедно бяха заковани за вратата с един-единствен пирон.

Дьо Моле вече не можеше дори да крещи.

Имбер разгледа творението си.

— Почти няма кръв. Добре свършено. — Отстъпи. — Както е търпял нашият Бог и Спасител, така ще търпиш и ти. С една малка разлика.

Сега Дьо Моле разбра защо бяха избрали врата. Имбер бавно я разтвори, след което я затръшна с все сила.

Тялото на Дьо Моле залитна първо в едната, после в другата посока, като се олюляваше на изкълчените стави на раменете и се усукваше върху пироните. Не знаеше, че е възможно да съществува такава агония.

— И тук както при дибата — заговори Имбер — болката приижда на степени. И тук има елемент на контрол. Мога да те оставя просто да висиш. Мога да те люлея. Или да повтарям това, което току-що изпита, което е най-ужасното.

Светът ту изчезваше, ту изникваше, мержелеейки се в съзнанието му, и той едва дишаше. Всичките му мускули се свиваха в мъчителни спазми. Сърцето му лудо биеше. Пот бликаше от кожата му, сякаш изгаряше от треска.

— Сега надсмиваш ли се над Инквизицията? — попита Имбер.

Искаше му се да каже на Имбер колко ненавижда Църквата за действията й. Един слабоволев папа, контролиран от разорен френски монарх, някак бе съумял да събори най-великата религиозна организация, позната на човечеството. Петнайсет хиляди членове, пръснати из цяла Европа. Девет хиляди имения. Съюз от братя, който някога бе контролирал Светите земи и бе съществувал двеста години. Бедните братя рицари на Христа и на Храма на Соломон бяха въплъщение на всичко добро. Но успехът бе пробудил завист, а той като магистър трябваше да прецени по-точно политическите бури, които бушуваха около него. Не биваше да бъде толкова непреклонен, а по-гъвкав и не толкова прям. Слава богу, че бе предусетил част от събитията и бе взел мерки. Филип IV никога нямаше да види и унция от тамплиерското злато и сребро.