Читать «Слънцето на Бреда» онлайн - страница 12

Кой тук с война сега ще ни заплашва? Нима забравихме отминалата слава? Нали от името Кастилия и днес светът изтръпва в страх и се предава?

Нека ваши милости проявят снизхождение, че поради недостатъчна скромност включвам и себе си в картината, ала на този етап от похода във Фландрия юношата Иниго Балбоа, с когото се запознахте по време на приключенията с двамата англичани и с женския манастир, вече не беше същият. През зимата на двадесет и четвърта година, в която легионът на Картахена премина на гарнизон в Оудкерк, аз бях в разцвета на възмъжаването. Вече споменах, че барутният дим не ми бе чужд и макар поради възрастта си да не носех пика, шпага или аркебуз в сраженията, длъжността ми на носач в отделението, където служеше капитан Алатристе, ме беше превърнала във ветеран във всякакви изпитания. Имах инстинкт на истински войник, който надушва запален фитил на аркебуз от половин левга, определя фунтовете и унциите на всяко гюле или мускет по свистенето, и развивах необикновен талант в дейността, която ние, носачите наричахме „набавяне на фураж“: набези на групи из околностите — обикновено мародерство в търсене на дърва и храна за войниците и за нас самите. Това се оказваше крайно необходимо, когато продоволствието не достигаше и се налагаше всеки сам да се оправя, а случаят беше именно такъв. Работата не беше винаги фасулска. Доказателство е, че в Амиен французите и англичаните избиха осемдесет носачи, някои дванадесетгодишни, които се подвизаваха и грабеха из полето. После испанците си отмъстиха за всеки поотделно, като двеста русоляви войници на Албион минаха под ножа им. Защото каквото повикало, такова се обадило. И ако по-нататък във времето поданиците на английските крале и кралици ни видяха сметката в много битки, редно е да припомним, че и ние очистихме немалко от тях. И че макар да не бяхме толкова едри момчета като англичаните, нито толкова руси, нито толкова гръмогласни след няколко бири, що се отнася до дързост, никога не им се дадохме. Освен това, ако англичанинът винаги се сражава с националната си надменност, ние го правехме с нашето национално разочарование, което — щом няма друго — също не беше за изхвърляне. Тъй че си платиха скъпо и прескъпо със собствените си кожи, тия англичани и мнозина други: