Читать «Златото на краля» онлайн - страница 4

Междувременно котвите се спуснаха във водата и нашият кораб остана неподвижен в залива. Откъм пясъчната ивица, свързваща Кадис с твърдата земя, се виждаше как се вдига черен дим от укреплението Пунтал, но градът почти не беше пострадал от последиците на битката. Хората ни поздравяваха, размахвайки ръце от брега, струпани пред кралските складове и сградата на митницата, а едномачтови корабчета и по-малки съдове прииждаха от всичките ни страни и екипажите отправяха към нас приветствени възгласи, сякаш причината англичаните да побегнат от Кадис бяхме ние. После разбрах, че по погрешка ни бяха взели за авангарда на флота от Индиите, чието ежегодно пристигане бяхме изпреварили с няколко дни, както между впрочем бяха сторили Лекст и англиканските му пирати.

Кълна се в тялото Христово, че нашето пътуване също беше дълго и изпълнено с превратности, най-вече за мен, който никога не бях виждал студените северни морета. От Дюнкерк в конвой от седем галеона, няколко търговски и още няколко баски и фламандски корсарски кораба, общо шестнадесет платнохода, ние бяхме успели да разкъсаме холандската блокада от север, където никой не ни очакваше. Там нападнахме херинговия флот на нидерландците, устроихме им прекрасно преследване, после заобиколихме Шотландия и Ирландия и накрая се спуснахме на юг по океана. Търговските кораби и един от галеоните се отклониха от пътя, поеха към Виго и Лисабон, а ние, на останалите големи съдове, продължихме с курс към Кадис. Колкото до корсарските кораби, те останаха на север, за да се посветят на работата, която най-добре им се удаваше и която се заключаваше в ограбване, подпалване и възпрепятстване на морските дейности на врага, по същия начин, по който постъпваха с нас на Антилите и където другаде ни свареха. Понякога обаче късметът им изневеряваше и тогава, паднеха ли ни в ръцете, въобще не им прощавахме.

Именно при това пътуване взех участие в първата си морска битка. Случи се, след като преминахме протока между Шотландия и Шетланд, само на няколко левги на изток от острова, наречен Фоула или Фоул, черен и негостоприемен като всички онези земи със сиво небе. Там срещнахме голяма флотилия от тия риболовци на херинга, които холандците наричат buizen, която беше ескортирана от четири бойни лютерански кораба, сред които една голяма, изящна урка. Докато нашите търговци се постараха да не се забъркват и обърнаха посоката, за да хванат попътен вятър, баските и фламандските корсари налетяха като лешояди на риболовците, а „Вирхен дел Асоге“, така се казваше нашата предводителка, поведе нас, тези, които бяхме останали, срещу бойните кораби на холандците. Еретиците, какъвто им беше обичаят, предпочетоха да си поиграят на артилерийски огън. Стреляха отдалеч с оръдия от по четиридесет фута и с топчета, благодарение на ловкостта на маневрите на техните екипажи, привикнали повече с морето от испанците. Във въпросното умение (доказа го и разгромът на Великата армада) англичани и холандци винаги ни бяха превъзхождали, тъй като техните господари и управници насърчаваха мореплавателската наука и се грижеха за моряците, като им плащаха добре. Докато Испания, чиято огромна империя зависеше от морето, ги беше загърбила, свикнала да получава повече от войника, отколкото от мореплавателя. Защото докато и уличниците по пристанищата парадираха, че са от фамилиите Гусман и Мендоса, а военната служба минаваше за занятие на благородници, то изкарващите прехраната си в морето, се смятаха за хора с низше поприще. Резултатът беше, че врагът се сдобиваше с добри артилеристи, с обучени екипажи, с опитни в морето и боя капитани, а ние, макар да разполагахме с добри адмирали и лоцмани и още по-добри кораби, имахме натоварена на борда много смела пехота и това беше почти всичко, с което разполагахме. Така или иначе, истината е, че по онова време ние, испанците, все още всявахме страх при среща лице в лице. Последното беше причината морските битки да се свеждат винаги до опити на холандците и англичаните да ни държат далеч, да отнасят мачтите ни, да обрулват палубите и да ни изтребват масово, докато се предадем. Ние пък, точно обратното, се опитвахме да ги приближим достатъчно, за да минем в абордаж, при който испанската пехота даваше най-доброто от себе си и обикновено се оказваше безмилостна и непобедима.