Читать «Тетрарх» онлайн - страница 4

Устата на Тиан бе пресъхнала. Не бе вкусвала и капка вода от отварянето на портала преди почти денонощие.

Проходът бе разсечен от перпендикуляра на друг тунел. Занаятчията реши да завие по неговото протежение, ала след около двадесетина крачки коридорът свършваше неочаквано, отрязан от скална стена. Или…? Докато се обръщаше, за да поеме обратно, с крайчеца на окото си занаятчията забеляза скалата да отстъпва пред мрак. В мига, в който младата жена се обърна с намерението да подири скривалище сред тази чернота, камъкът отново изникна пред нея.

Тиан протегна ръка. Преградата, изправила се на пътя ѝ, несъмнено бе част от планината. И все пак скалната твърд отново изчезна, когато занаятчията отмести поглед. Чернотата на тунелно протежение запълни периферния ѝ взор.

Тя проведе още няколко опита. Мракът заменяше стената в зависимост от посоката, избрана за погледа на Тиан. Дали щеше да успее да преодолее тази породена от заклинание бариера? Ако съумееше да премине, щеше да постави непреодолимо препятствие за Ниш, който не владееше Изкуството.

Тиан докосна кристала, окачен на шията ѝ — обикновен хедрон — смятайки, че той ще ѝ помогне да види по-ясно. Скалата изчезна. Пред жената се разгърна мракът, допреди достъпен единствено за индиректно взиране.

Няколко минути напредване сред тъмнината изведоха занаятчията до бледо сияние, което не можеше да се похвали с определена форма, но потръпваше леко. Допирът му напомняше сапунен мехур, само че отстъпващ под пръстите ѝ.

Каквото и да беше това укритие, бе за предпочитане пред никакво. Тиан пристъпи напред, преодолявайки съпротивата на непознатата субстанция. Тук беше още по-студено, а непрогледният мрак допускаше единствено очертанията на втори мехур: куб със заоблени страни, приютил в същината си по-малко свое копие. Вставъчната последователност се простираше и сред всички останали копия. Неочакваното откритие я накара да настръхне: безкрайност запречваше пътя ѝ. Безкрайност и празнота. Бе попаднала на забранено място.

Тиан рязко се извъртя, за да поеме обратно. И за да установи, че пътят ѝ е отрязан от скална твърдост, която отказваше да се отдръпне дори и когато занаятчията стисна хедрона си. Принудена отново да се обърне към прозрачния куб, тя направи крачка напред. Напомнящите мехур прегради затрептяха под натиска ѝ. Съдържащите се един в друг все по-дребни дубликати също повториха движението. Все по-бързото му ускоряване лиши очертанията им от конкретност.

Занаятчията премести тялото на Хани върху рамото си и се напрегна още по-силно. Преградата се раздели под натиска на главата ѝ. Сега Тиан можа да види, че тази вътрешност по нищо не се отличава от съвкупността, в която тя се намираше в момента — с изключение на големината си. Челото ѝ се допря до повърхността на следващия куб, а тя бе вледеняваща. Съдържащите се една в друга форми я ужасяваха.

Тъй като обратният път бе отнет, жената разкъса повърхността, до която се допираше главата ѝ. Първото вдишване прогори дробовете ѝ с леднината си. Второто донесе със себе си усещането за образуващ се в ноздрите ѝ скреж. Опитът за отдръпване се оказа неуспешен. В паниката си Тиан изрита намиращия се пред нея куб. Повърхността му бе далеч по-солидна — по-скоро гъвкаво стъкло, отколкото повърхност на мехур — и сандалът ѝ отскочи.