Читать «Тетрарх» онлайн - страница 12

Тиан изтича до стъклото. То изглеждаше напълно цялостно, без някакви видими белези от врата. Младата жена допря ръце, но ги отдръпна веднага, защото стъклото бе ледено. Тъй като помещението нямаше друг изход, тя облегна гръб на прозрачната стена и зачака. Когато изникна, механикът бе почервенял, а стъпките му бяха несигурни като нейните.

— Да не си помръднала! — Ниш замахна с въжето към нея. Нишките я удариха по бузата. Тиан проплака от болка. Механикът я дръпна към себе си и бързо омота ръцете ѝ.

— От този момент — процеди той, — колкото и да ми се молиш, няма да те развържа, докато не се озовем във фабриката.

Юлия също се появи на стълбището и влезе с прокрадващите си стъпки. След като бавно обиколи помещението, тя обърна глава към стъклото.

Когато ръцете на Тиан бяха привързани стегнато, Ниш хвана оставащото въже.

— Слизай! — с гарванова дрезгавост нареди той.

Съкрушена от повторното си залавяне, Тиан се подчини. Бе отпуснала крак на първото стъпало и обмисляше възможността да скочи и понесе и механика към смъртта, когато откъм стъклената стена се разнесе тихо жужене и тя започна да потъва в камъка.

Ниш рязко се обърна.

— Какво става, Юлия?

— Виждам Изкуството — тихо отвърна дребната жена.

Сега можеше да се види, че столът не е бил празен. От него се надигна фигура, която в движение сне качулката на плаща си. Лъчите на слънцето заиграха по сиво-червените коси. Непознатата беше жена с необичайно дълги пръсти, почти двойно надвишаващи дланта ѝ. Аахима! По гърба на Тиан плъзнаха тръпки.

Три

Жената пристъпи отвъд спусналата се стъклена бариера. Тя бе по-висока от Тиан, може би колкото сантенарски мъж. Върху бледото ѝ лице личаха бръчки, но и те не бяха в състояние да отнемат от суровата ѝ красота. Големите сиви очи съдържаха и капчици зелено. Огненочервените вежди също бяха примесени със сивота. Малките ѝ уши бяха съвършено кръгли.

— Какво правите тук? — попита тя на общия език. Гласът ѝ бе мек, нисък и без следа от акцент.

Никой не отвърна. Тиан косо погледна към Ниш, който смръщен наблюдаваше непознатата.

— Коя си ти? — отвърна той.

Жената насочи ледните си очи към него.

— Аз съм матах. Аз съм Тиртракс.

— Какво правиш в това лиринкско гнездо?

Смехът ѝ я накара отново да изглежда млада. Тиан потисна усмивката си. Ниш не беше толкова умен, колкото се опитваше да се покаже.

— Тиртракс е най-големият аахимски град на Сантенар. Той наброява повече от три хилядолетия. През цялото това време нито един лиринкс не е навлязъл зад вратите му. Нито някой непоканен човек. Аз съм матахът на Тиртракс. Обяснете присъствието си.

Ниш дръпна въжето тъй силно, че Тиан отново падна.

— Какво става тук? — Пръски от слюнката му заляха лицето на занаятчията. — На кого си ни предала, занаятчия?

— Освободи я. — Думите на матаха бяха остри и студени като късчета лед.