Читать «Боговете на вината» онлайн - страница 10

С остаряването Адвоката бе загубил до голяма степен преценка какво е позволено в учтива компания.

— Благодаря, Адвокате — отвърнах. — Винаги мога да разчитам на теб за обективна и точна преценка на състоянието на живота ми. Много е освежаващо.

Сийгъл вдигна кокалестите си ръце и ми се стори, че се опитва да се извини с жест.

— Просто казвам.

— Разбира се.

— А какво става с дъщеря ти?

Така работеше умът на Адвоката. Понякога не помнеше какво е ял на закуска, но никога не забравяше, че съм изгубил нещо повече от изборите миналата година. Скандалът ми бе коствал любовта и присъствието на дъщеря ми и надеждата някога да събера разбитото си семейство.

— Все същото, но нека не започваме тази тема — казах.

Погледнах си отново телефона, след като усетих вибрация, показваща ми, че съм получил съобщение. Беше от Лорна. Беше се досетила, че не вдигам нарочно или че си прослушвам гласовата поща. Есемесът беше друга работа.

Обади ми се веднага — 187.

Споменаването на члена от Наказателния кодекс на Калифорния, който се отнасяше за убийство, привлече вниманието ми. Беше време да тръгвам.

— Знаеш ли, Мики, споменах я само защото ти никога не го правиш.

— Не искам да я споменавам. Прекалено болезнено е, Адвокате. Всеки петък вечер се напивам, за да мога да спя през по-голямата част от съботата. Знаеш ли защо?

— Не, не знам защо се напиваш. Не си направил нищо лошо. Просто си вършеше работата с онзи Галоуей или как там му беше името.

— Пия в петък вечер, за да проспя съботата, защото преди в събота се виждах с дъщеря си. И не Галоуей, а Галахър, Шон Галахър, и няма значение, че просто си вършех работата. Заради мен умряха хора, Адвокате. Не можеш да се криеш зад това, че просто си си вършел работата, когато двама души са размазани на кръстовището от човека, когото току-що си пуснал на свобода. Както и да е, трябва да вървя.

Станах и му показах телефона си, сякаш той бе причината да си тръгна.

— Не съм те виждал цял месец и вече трябва да вървиш? Не съм си доял сандвича.

— Видяхме се миналия вторник, Адвокате. И ще се видим пак следващата седмица. Ако не — то по̀ следващата. А ти се дръж.

— Да се държа? Какво пък значи това?

— Означава да се държиш за това, което имаш. Моят брат, ченгето, ми го каза. И си дояж сандвича преди някой да е влязъл и да ти го е взел.

Тръгнах към вратата.

— Хей, Мики Маус.

Обърнах се към него. Той ми измислил този прякор още като съм се родил — бил съм само два килограма. Обикновено му казвах да не ми вика повече така. Но сега си премълчах, за да си тръгна по-бързо.

— Какво?

— Баща ти наричаше съдебните заседатели „боговете на вината“. Помниш ли?

— Да. Защото решават дали си виновен, или не. Накъде биеш, Адвокате?

— Работата е там, че има много хора, които всекидневно ни съдят за всяка стъпка, която предприемаме. Боговете на вината са много. Няма нужда да увеличаваш бройката им.

Кимнах, но не можах да се сдържа и му отговорих:

— Санди Патърсън и дъщеря ѝ Кейти.

Адвоката изглеждаше объркан. Не си спомни имената. Аз, разбира се, никога нямаше да ги забравя.