Читать «Невидимия» онлайн - страница 2

Манхатънското музикално и театрално училище беше убежище на десетки призраци.

Най-новият от тях сигурно още витаеше над топлото тяло на младата жена, просната по корем в сумрачното фоайе пред една малка зрителна зала. Очите ѝ бяха неподвижни, но не бяха потъмнели; кръвта по бузата ѝ още не беше покафеняла.

Кожата ѝ бе светла, но лицето ѝ бе станало мораво, вратът ѝ бе стегнат със здраво въже, опънато до глезените.

Около нея бяха разпръснати калъф за флейта, нотни листове и голяма пластмасова чаша; кафето бе изцапало дънките и зелената ѝ риза и образуваше петно с формата на запетая върху мраморния под.

Убиецът ѝ стоеше наведен над нея и я наблюдаваше внимателно. Не бързаше. Беше събота, още бе рано. В празничните дни в консерваторията нямаше занятия. Студентите използваха залите за репетиции, но те се намираха в друго крило. Той се наведе още, присви очи, помъчи се да забележи някаква ефирна следа от духа, напускащ тялото. Не видя нищо.

Изправи се и се замисли какво още може да направи с безжизненото момиче.

* * *

— Сигурен ли сте, че бяха писъци?

— Да… не — отвърна пазачът. — Може би не точно писъци. По-скоро викове. На уплаха. Продължиха само секунда-две.

Даян Франсискович, патрулиращ полицай от Двайсети участък, продължи да разпитва:

— Някой друг да е чул нещо?

Задъханият едър мъж погледна високата кестенява полицайка, поклати глава и стисна и отпусна юмруци. Избърса тъмните си длани в сините си панталони.

— Подкрепления? — попита Нанси Аусонио, също наскоро приета в патрулния отдел; тя бе по-ниска от партньорката си и руса.

Франсискович не мислеше, че се налага, но не беше сигурна. Патрулиращите полицаи в тази част на Горен Уестсайд се занимаваха главно с катастрофи, разбивания на магазини и кражби на коли, да не споменаваме утешаването на разстроените жертви. За пръв път се сблъскваха с такъв случай — пазачът бе забелязал двете жени на улицата и ги помоли да влязат и да проверят откъде идват писъците. Тъй де, виковете на уплаха.

— Да не викаме никого — отсече Франсискович. — Първо да проверим.

— Счу ми се, че идват оттам — рече пазачът. — Не съм сигурен.

— Зловещо място — отбеляза Аусонио.

Тя бе по-нервна от колежката си, но беше и по-решителна, дори когато се налагаше да се справя с два пъти по-едри от нея мъже.

— Звукът, такова де. Трудно е да се каже. Сещате ли се? Откъде идва.

Франсискович се замисли над думите на партньорката си. „Наистина зловещо, мамка му“ — рече си наум.

Сякаш пристъпваха цяла вечност в мрака; когато не откриха нищо необичайно, пазачът забави ход.

Франсискович кимна към една врата в дъното на коридора:

— Какво има там?

— Няма причина да има студенти. Това е само…

Полицайката отвори вратата.

Пред нея се откри малкото фоайе пред зрителна зала А. До другата врата лежеше млада жена с увито около врата въже и белезници на ръцете. Надвесен над нея стоеше кестеняв, брадат мъж около петдесетте. Той се сепна.

— Не! — извика Аусонио.

— О, Боже! — възкликна пазачът.

Полицайките измъкнаха пистолети и Франсискович се прицели в мъжа: