Читать «Доктор Стъклен» онлайн - страница 6

Лангтън знаеше, че докерите получават работа от бригадири, назначени от Компанията. Трябваше да се явяват всяка сутрин в централния офис и да се надяват да попаднат на свестен човек, който да ги наеме за съответния ден. Ако това не станеше, не работеха — така стояха нещата още от времето на Лангтъновия дядо.

— Хубаво, по-нататък?

— Та, вървях си, значи, аз покрай рампата — по нея понякогаж изтеглят лодките на сухо — и видях нещо във водата. Реших, че е брезент или изхвърлена стока, но колкото повече се приближавах, толкова повече ми заприличваше на човек. Затова взех една от куките, с които издърпват лодките, и го измъкнах. Червата ми се обърнаха като го видях, не ме е срам да си призная.

Лангтън хвърли поглед към лицето на мъртвеца там, където плътта преминаваше в кървави кости.

— Явно грабеж — обади се мъжът с кафявия костюм. — Всеки месец вадим от реката неколцина с прерязани гърла или разбити глави.

— А друг път виждали ли сте нещо подобно?

Мъжът се поколеба.

— Доколкото знам, не.

— А вие сте…?

— Пъркинс, инспекторе. Помощник-ръководител на дока.

Конъли отново се изплю ловко в реката, но не каза нищо.

Пъркинс се вторачи в него.

— Разбира се, може да е работа на някой от докерите. Човек никога не знае на какво са способни тия безделници.

Лангтън не желаеше да го разсейват повече, затова каза на Конъли:

— Дай адреса си на сержант Макбрайд и си свободен да се връщаш на работа. Мистър Пъркинс, имате ли някаква представа кой може да е убитият?

Пъркинс дори не погледна към тялото.

— Откъде да знам? Със сигурност не е от нашите работници, не и с тия дрехи.

— Какво имате предвид?

— Ами ботушите, панталона и жилетката — това са казионните дрехи, които КТС раздават на своите.

Лангтън вдигна очи към чудовищния мост.

— Компанията на Трансатлантическия свод?

— Сигурен съм, инспекторе. Човек не може да не забележи ония, които са на служба при тях — перчат се с джобове, пълни със сребро, макар че най-добрите от тия, които се навъртат наоколо, не са повече от изкопчии. Затова съм уверен, че става дума за грабеж.

Сякаш на себе си, Лангтън промълви:

— Но верижката на часовника и пръстените му не са пипани.

— Моля?

Лангтън вдигна очи.

— Къде мога да ви намеря, ако имаме отново нужда от вас?

— В тухлената сграда до входа на доковете, но…

— Благодаря ви, мистър Пъркинс. Ще гледаме да свършим тук възможно най-бързо.

Пъркинс си тръгна, а Лангтън се зае да провери джобовете на убития. Не откри нищо, което да сочи самоличността му, само един ключ, прихванат с фина стоманена верижка към колана на мъжа. Ключът беше триъгълен, с гравиран отгоре му стилизиран мост — приличаше на ключовете, които пазачите използват, за да докажат, че са направили обиколките си по поверените им сгради или маршрути: ключът се пъхаше в уникална ключалка на специално пригоден часовник, който маркираше момента, в който пазачът се отчита.

Теренен пазач или човек от охраната със сигурност би имал пълен достъп до Свода. Би могъл да огледа и да определи най-слабите му места, уязвимите точки, подходящи за саботаж. А и би бил подробно осведомен за факта, че самата кралица ще присъства на тържественото откриване след пет дни.