Читать «Лабиринтът» онлайн - страница 3

В базовия лагер по ниските склонове колегите й са застанали под големия брезентов навес. Алис различава само Шийла, която, както винаги, е облечена в черно. Изненадва се, че вече са прекратили работа. Още е рано за почивка, макар че целият екип е доста обезсърчен.

Работата обикновено е трудоемка и монотонна: копаеш, махаш пръстта, описваш, а досега не са намерили почти нищо, което да оправдае усилията им. Открили са няколко парчета от глинени съдове от ранното средновековие и два-три върха на стрели от края на дванайсети и началото на тринайсети век, но не и доказателства, че тук е имало селище от палеолита, каквато всъщност е целта на експедицията.

Алис се изкушава да слезе долу при приятелите и колегите си и да си сложи нова превръзка. Раната смъди, а прасците вече я болят — тя дълго е стояла приклекнала. Мускулите на раменете й са се схванали. Но Алис знае, че ако спре, ще загуби устрема, който е набрала.

Усеща, че сега вече ще извади късмет. Забелязала е, че нещо блещука под голям камък, опрян отстрани на планината, сякаш там го е сложила ръката на великан. Още не може да определи какво представлява предметът и дори колко е голям, но е копала цяла сутрин и смята, че скоро ще стигне до него.

Знае, че би трябвало да повика някого. Или поне да каже на най-добрата си приятелка Шийла, която е и заместник-ръководителка на експедицията. Алис не е професионална археоложка, включила се е като доброволка по време на летния си отпуск, за да върши нещо интересно. Но днес е последният й ден на разкопките и тя иска да се докаже. Ако слезе в базовия лагер и признае, че се е натъкнала на нещо, всички ще поискат да се включат и находката вече няма да е само нейна.

През следващите дни и седмици Алис ще се връща в мислите си към този миг отново и отново. Ще си припомня светлината, металния вкус на кръв и на прах в устата си и ще се изумява, че всичко е щяло да бъде различно, ако тя е предпочела да си тръгне, вместо да остане. Ако е играла по правилата.

Изпива последните капки вода в шишето и го мята в раницата си. Продължава да копае още около час, докато слънцето се качва още по-високо в небето и става по-горещо. Чува се само как металът стърже по камъка, как насекомите жужат и някъде в далечината от време на време прелита по някой малък самолет. Алис усеща, че над горната й устна и между гърдите й са избили капчици пот, но продължава да копае, докато накрая дупката под камъка е достатъчно голяма, за да пъхне ръка.

Алис прикляка на земята и се подпира с буза и рамо на камъка. После, внезапно развълнувана, бръква с пръсти дълбоко в черната сляпа пръст. Веднага разбира, че инстинктът не я е подвел и е намерила нещо ценно. То е гладко и слузесто под пръстите й и е метално, а не каменно. Алис си казва, че не бива да очаква кой знае какво, след което стисва предмета и бавно, много бавно го изважда на светло. Земята сякаш потреперва от нежелание да преотстъпи съкровището си.