Читать «Гордост» онлайн - страница 55

Като прекосяваме моста на река Делауер, и двамата с Лоръл инстинктивно се дръпваме навътре, по-далеч от прозорците. Не съм и мислил, че има такива огромни мостове. По средата стърчи реклама за шоколад „Уитман“. На нея се вижда дребен мъж с шапка. Контурите му са очертани с разноцветни светлини, които мигат, и той изглежда като че ли бяга с огромна кутия шоколад под мишница. Вземам Канибал на ръце, за да може и Лоръл да види това чудо, но тя въобще не вдига глава, само в мен зяпа. Май че я е страх да гледа навън през прозореца, докато колата е в движение. Аз съм толкова щастлив с всички тези нови гледки наоколо, че се моля никога вече да не се връщаме обратно вкъщи.

Лицето на татко е все още бледо, освен зад ушите, а ушите му изглеждат розови от утринното слънце, което прозира през тях. Ръцете му здраво стискат кормилото, толкова здраво, че ще го счупят.

Като минахме моста, от другата страна ни спират да платим такса от двайсет и пет цента. Почти всички коли, които чакат ред за да платят на излизане от моста, са много по-нови от нашата, но нито една от тях не е ръчно направена, и то от един-единствен човек, както е нашата.

След това тръгваме по една магистрала, „Черният кон“ ли беше, „Белият кон“ ли, вече не помня. Лоръл не откъсва очи от стъклото. Предлагам и да си играем на „Риби“, но тя ми отвръща, че първо иска да види коня.

Мама си седи кротко, само от време на време се опитва да подхване разговор с татко, но той се е стегнал, нали шофира, втренчил се е напред, гледа през стъклото и дума не обелва. Най-накрая, след като й обясних, че кон няма да има и че това е само името на магистралата, Лоръл се съгласи да играем на „Риби“.

Лоръл никога не лъже, но много често забравя какво й се е паднало или пък картата, която й трябва, се е скрила зад друга, тъй като нейните ръчички са толкова малки, че едва стискат разперените като ветрило карти. И затова много се караме, когато рече да ми поиска трите валета, след като аз вече съм й ги поискал и тя вика да вървя за риба.

Канибал е на седалката до мен; спи си в сандъчето. Моля се да не направи оная работа, преди да сме стигнали Уайлдуд. Като тръгнахме, татко обеща да спре на две-три места по пътя, но изглежда, е забравил. И това притеснение ме изнервя, иначе аз не ща да споря и да се карам с Лоръл заради някакви си три валета. Те нищо не значат; това е само игра, с която се залисваме, докато трае пътуването към Уайлдуд, пък и Лоръл е още малка и може би наистина е мислила, че ще улови това вале-риба, когато най-неочаквано аз й го изваждам! Тя така се ядосва, размесва цялото тесте с риби и ги разпилява по пода. И ето, че аз побеснявам, плясвам й ръката и тя писва да реве.

Тогава татко се обръща и започва да ни шамаросва с едната ръка, докато с другата продължава да стиска кормилото.