Читать «Гордост» онлайн - страница 52

Тя плаче. Изглежда, иска да ни каже нещо, но й е трудно. Все още стиска онзи плик в ръката си, листът с писмото се е намокрил от потта й, а може и от сълзите й. Това писмо е едно такова особено. Не е нито написано, нито напечатано, а някой е изрязал различни по големина букви от списания и ги е налепил по цялата страница. Получило се е нещо като по филмите. Може би нас с Лоръл ще ни откраднат, както направиха с бебето на Линдберг. О, не, това е тъпо; ние не струваме пукнат грош.

Мама ме поглежда право в очите; тъкмо загребвам последната лъжица супа и съм наклонил чинията. Според часовника на стената разполагаме с още петнайсет минути, преди да започнат следобедните часове. Ще имаме контролно по аритметика, но там няма страшно. Лесно е, ама скучно.

— Хайде, Дики, разкажи ми всичко още веднъж. Къде ви спря тази кола? Как изглеждаше мъжът? Разкажи ми всичко.

Аз им разказвам всичко, за което се сещам, а Лоръл допълва. И тогава мама казва, че няма да излизаме от къщи и няма да ходим на училище следобед. Опитвам се да й обясня за контролното по аритметика, но това не помага. Ще си играя с Канибал, така че що се отнася до мен, аз нямам нищо против, но Лоръл се разплаква. Мисля си, че плаче само защото мама плаче. Не е възможно толкова да държи на училището.

И така цял следобед аз си стоя в мазето и си играя с Канибал. Също както когато съм болен или е събота. Лоръл си играе с нейните книжни кукли. И двамата сме много кротки. Мине, не мине време, и мама дотичва в мазето да ни пита добре ли сме. Разбира се, че сме добре; нали сме в любимото си мазе. Тя дори проверява заключалката на вратата. Не си спомням друг път да сме заключвали вратата на мазето през деня.

Когато татко се прибира, и тримата сме в мазето, чакаме. Мама дори не ме остави да отида да посрещна татко от работа; всъщност щом я помолих да ме пусне, тя пак се разплака.

Татко се връща и мама се хвърля в прегръдките му. Ние с Лоръл седим на пода до Канибал. Постлали сме си стари вестници. Никой от нас двамата не разбира какво става. Мама се откъсва от обятията на татко и му подава листа хартия с изрязаните букви. Цял ден го е стискала в ръката си и затова е изпомачкан.

Татко поглежда към нас над рамото й, по-специално към мен. Той слага работния си жакет и кутията за обяда на скамейката, дето сам-самичък я скова. Държи с една ръка писмото, а с другата — мама. Работното му кепе е килнато на тила; то е синьо и с козирка като на бейзболна шапка. Докато чете, пуска мама и хваща писмото с две ръце. Ръцете му започват да треперят.

— Какво е това? От къде се взе?

Той поглежда мама, после Лоръл, после мен. Аз се опитвам да му разправя какво се случи, да му кажа за човека, за колата и всичко останало, но се уплашвам и не успявам. Никога не съм виждал татко толкова разтревожен и същевременно толкова ядосан; като че ли нещо го е прерязало отвътре; устните му потреперват и очите му току се пълнят със сълзи. Извива лице встрани и се втренчва в мишената на играта със стрелички.