Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 30

- Аладжов, да не забравиш, че шефката те вика!

Оги излезе от унеса си и тръгна бавно по стълбите надолу към директорския кабинет. Нямаше оправдание за отсъствията си от работа и не вярваше, че директорката ще го разбере. Та той искаше само да рисува! Училището му пречеше, но мизерната заплата бе единственият му източник на доходи. Не вярваше, че ще продаде дори и една картина въпреки ентусиазма на Милена Друмева - собственичката на галерия „Модерно изкуство“ в столицата.

Той влезе в директорския кабинет, без дори да се сети да почука. Камелия Аврамова се стресна, удари коляното си в бюрото, чашата се изплъзна от ръката й и падна върху персийския килим. Тя застина за момент от болката, после рязко стана от мястото си, облегна се на парното и каза:

- Има оплакване срещу вас.

- Нямам оправдание - отговори необичайно бързо Оги Аладжов. - Рисувах и...

- Не разбрахте как се случи - допълни мисълта му директорката, а устните й нервно потръпваха.

- Да - кимна Оги и дори извърна поглед.

В този момент той усети неистовото желание да избяга оттук. Виждаше само образа на една съсипана жена, изгаряна от вътрешен огън. Познаваше се по особения блясък на очите й, който му напомняше за дива котка, отдавна хваната в капан. Ръцете й се бяха вкопчили в студените ребра на парното, сякаш очакваше в тяхната хладина да открие лек за огнените рани в душата си. Не можеше да й помогне... Трябваше да бяга дотогава, докато заличи образа на отчаяната нещастница срещу него.

- Не може учител да има сексуални отношения с ученичка - високо изрече Камелия Аврамова.

- Така е - потвърди Оги и изненадано я погледна.

- Тогава как ще обясните вашето поведение?

- Не ви разбирам - повдигна рамене художникът.

- Рая Станева от дванадесети „в“ се оплака от вашето поведение.

- Коя е тя? - изумено попита художникът.

- Вън! - изкрещя Камелия Аврамова. - Уволнен сте!

25

- И днес нищо не свършихме, юнако - прозина се шумно Мишената.

- Да си ходим тогава! - предложи Радо Ангелов и леко се надигна. Отдавна се мръкна.

- Защо никой не търси жертвата?

- Може да няма близки отговори младият мъж.

- Все има съседи... А ако е скитник? - сети се Донов.

- Тогава закриваме случая - прозина се на свой ред Радо.

- Бързаш, юнако! - погледна го начумерено комисарят.

- Няма за какво да се хванем.

- Засега.

- Да не мислиш, че ще има повторение? Нова човешка факла?

- Знае ли човек... - ядно изрече Мишената и стана от мястото си.

В този момент звънна вътрешният телефон. Радо вдигна, изслуша съобщението и каза:

- Доведи го! - Обърна се към шефа си и поясни: - Един човек иска да съобщи за изчезването на баща си.

Комисарят се пльосна на стола си възбудено произнесе:

- Добре, че не си тръгнахме по-рано!

След малко дежурният полицай въведе в кабинета около четиридесетгодишен мъж, облечен в дънки и кожено яке. Бе едър, с топчесто лице и изпъкнал корем. Имаше рядка, русолява коса, подстригана ниско. Изглеждаше стресиран, защото погледът му постоянно се местеше от единия към другия полицай. Радо му посочи с ръка стола, на който да седне.