Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 21

- Няма да дойде - показа се през прозореца шофьорът. - Отдавна спи при жена си.

- Само да знам кой е! - без да иска, пророни жената.

- Таен обожател, а?

Еми замълча, защото никога не би признала истината пред случаен човек. И все пак бързо откри точния отговор:

- Информатор.

- Полицайка ли си? - изненада се мъжът.

- Журналистка съм. - Жената изправи рамене и бюстът й се очерта още повече под анцунга.

- Информация търсиш, така ли? - заинтригува се шофьорът, загледан в примамливите издутини под розовото трико. - За нас, таксиджиите, няма тайни в този град!

- Дай една визитка за друг път! - сети се тя, защото мъжът беше прав. Дори протегна ръка към отворения прозорец.

- Лична или фирмена? - ухили се таксиджията, докато ровеше из жабката.

- Няма значение - нервно отговори тя и пое визитката през отворения прозорец.

- Питай ме сега и ще се убедиш! - Шофьорът отново потупа с длан по волана. - Няма тайни в този град!

Еми се поколеба, но все пак не издържа, отново се наведе към шофьора и тихо попита:

- Да си чувал за горящ човек?

- Закъсняла си - засмя се той и добави: - Беше онзи ден при „Боаза“.

- Не, тази нощ трябва да се е случило! - нервно изрече жената и дори тропна е крак.

- Сънувала си, или... - не довърши шофьорът.

- Какво?

- Може да е от алкохола...

Еми влезе в автомобила и ядосано каза:

- Карай обратно!

Погледна визитката, прочете върху нея името на таксиджията Илия Терзиев, и незабелязано от него пусна хартията отстрани на седалката. Простак! Ще има наглостта да й говори, че е пияна... Дори се извъртя на седалката така, че да бъде е гръб към него. Той май усети промяната в настроението й и не проговори, докато не я остави пред дома й.

Ами ако шофьорът е прав? Ако алкохолът бе предизвикал огнените й халюцинации?

Не. Вероятно ужасната смърт, което съзря в огъня, е предстояща...

16 

Не вижда искрата, но я усеща с вътрешните си сетива - леко драскане, последвано от шумно свистене. Изчаква търпеливо, докато в тъмнината се появява срамежливо пламъче. Струва му се, че го обгръща с ръце, за да го предпази от студения полъх на нощта. Наблюдава го как смело се удължава нагоре, а към светлината му се промъкват изсъхнали есенни листа, завъртат се около него и с болезнен стон се отдръпват. Пламъчето се извива настрани в мрака, близва колебливо стрък изсъхнала трева и се раздвоява. После хуква напред, сподиряно от хиляди, новородени от него огнени същества. Вкупом достигат до люляковия храст, полазват по него и клоните му грейват в мрака. Дори усеща, че се възбужда... Странно...

Трябва да заобиколи храста, защото не може да види кой се крие зад светлината. Но пламъците изграждат огнена стена и мракът престава да съществува. Светлината нахлува през зениците му и той усеща болката от нейната сила. Затваря очи и тръгва към огъня. Пламъците искат да го прегърнат, но някой ги издърпва настрани. Те обидено изсъскват, сгърчват се и изчезват. Мракът прилепва плътно към земята.