Читать «Огненото разпятие» онлайн - страница 18

- Трябва да бъда спокойна... Дишам бавно и равномерно... Връзката със земята ме прави силна... Вглеждам се в езичето на пламъка... Нека около мен бъде светло и топло... Нека огънят се влее в мен и ми позволи да проникна в него... Пред мен няма прегради, защото всяка сила ми е подвластна... Знанието и мъдростта на хиляди поколения проникват в мен... - Настъпи кратка пауза, а после гласът й стана решителен: - Трябва да успея! Силата на огъня ще ме направи непобедима! Ще преодолея съмненията, ще се справя със злото, ще бъда па върха!

Отново настъпи тишина, защото записът бе свършил. Еми отнесено попита:

- Ще успея ли?

Отнякъде се чу глас, толкова тих, че напомни за шепот от отвъдното:

- Ако побързаш... Горящ човек в ателието до църквата...

Еми прониза с поглед ядрото на огъня и видя човек, който се гърчи в отчаян опит да се отскубне от смъртта. Тя рязко притвори очи, за да избяга от страховития образ. Отпусна се назад, докосна земята и се върна в реалния свят.

Изгаси свещта и изми лицето си три пъти отдолу нагоре, за да изличи магията на огъня. Но мислите й образуваха горски пожар - наистина ли влезе в досег с отвъдните сили? А ако информацията им е точна? Ако в момента човек гори в ателието до църквата? Това ще бъде утрешната новина номер едно!

14 

Асен ги изпрати до външната врата и се прибра. Евлоги и Никола излязоха на улицата. Наближаваше полунощ.

- Ще се пръсна! - каза Никола Угаров.

- Та ти закъсня за празненството! Дори не опита от всичко!

- И това ми е много! - поглади с ръка корема си Никола. - Ще те изпратя, че няма да мога да заспя веднага.

- Много крачки ще извървиш! - усмихна се в мрака Оги. - Няма и петдесет...

- До вас са точно сто двайсет и седем крачки.

- Аз ще рисувам... - възбудено прошепна художникът.

- Асен ти каза, че картината е завършена - с укорителен тон изрече пожарникарят. Вярвай му!

- Вече не мисия за нея. Сега виждам нови образи.

- Огненото разпятие ли?

- Не. Още не съм готов за него...

Дървената порта откъм улицата се отвори, без да проскърца. Оги нямаше време да отчете този факт, защото пред очите му избухна светлина, която го зашемети. Люляковият храст гореше. В ниското пламъкът бе карминеночервен със сини отблясъци, а към небето се отправяха разноцветни линии, които преливаха от неаполитанско жълто в оранжево, от оранжево в цинобър, а между тях се приплъзваха тънки смарагдови нишки. Във висините образуваха бяло сияние, което се губеше някъде в мрака. Великолепен образ! Толкова далеч от това, което той бе сътворил върху платното! Някаква особена сила му показваше как трябва да изглежда неговата композиция. Горящият храст бе образът, който липсваше, за да бъде композицията завършена. Колко несъвършена е неговата ръка в пресъздаването на живия огън!

- Какво стоиш? - изрева Никола Угаров. - Не виждаш ли, че човекът ще изгори!

Едва сега Оги забеляза свитата пред храста фигура. Не беше толкова интересна и той отново впери поглед в пламъците, които бавно се приплъзваха в мрака. Искаше му се чудото да продължи, но чуваше само тихо съскане, преди пламъчетата да намалеят и да се изгубят в нощта.