Читать «Тамплиерът магьосник» онлайн - страница 9

Дьо Пайен се извърна отвратен. С изваден меч той пришпори коня си към стъпалата на рушаща се църква със зейнали врати, посрещащи прииждащите хора, покачи се заедно с животното на стълбището и принуди бегълците да се дръпнат настрана. Трепкащият мрак тежеше от аромата на смирна, алое и тамян, тъмнината беше разкъсвана от лумналите факли и свещите, запалени пред иконите и статуите. В далечния край стоеше олтарът, скрит под тежко, тъмно покривало с избродирана сребърна дарохранителница в центъра. Църковният кораб бързо се пълнеше с бягащи от всички вероизповедания. Семействата се притискаха един в друг ужасени, децата хленчеха. От сакристията излязоха гръцки свещеник със златен кръст, следван от дякони и мъж с кадило. Свещеникът извика, че всички, които не са кръстоносци, трябва да напуснат начаса. Зад него търговци с ризници, провесили на гръб щитове с формата на хвърчила, затътриха по пода мръсните си ботуши, извадили мечове и ками в ожесточено очакване.

— Напуснете! — извика гъркът, а хората му затракаха с оръжията си. — Неверници, еретици, разколници! За вас няма убежище тук!

Крясъците му бяха посрещнати от нови стонове. Дьо Пайен подкара коня си към светлинния сноп, промъкващ се през един от прозорците високо горе на стената. Слънчевите лъчи попаднаха на бялата му мантия и червения кръст на дясното му рамо изпъкна.

— Няма нужда никой да напуска, господарю — заяви той на „лингва франка“.

Духовникът заекна и попипа кръста на врата си. Воините му, алчни за кръв, плячка и насилие, замърмориха заплашително, ала рицарят тамплиер — с изваден меч и опръскан с кръв кон — бе достатъчно страшен. Свещеникът се поклони, лавна нещо на свитата си и се скри отново в сакристията.

Дьо Пайен застана на пост край отворените врати на църквата. Всички хора бяха допускани в храма, изгубили ума и дума от уплаха и потрес. Ако имаше някакви преследвачи, те се отказваха заради мрачния страж, увит в плащ, подпрял окървавен меч на рамо. Стоеше като изсечен от гранит, взрян в площада пред стените, застлан с трупове, а кръвта светеше и блещукаше на слънцето. Мухите се тълпяха на черни рояци. Лешоядите и мишеловите се спускаха към пиршеството с пляскащи криле. Жълтеникави улични кучета с щръкнали ребра вървяха от труп на труп и душеха дрехите, нетърпеливи да разкъсат плътта. Разпръсваха се само при вида на мародерите и грабителите, промъкващи се насам с алчни за всяка ценна вещ очи. Един търговец, благодарен за спасението си, предложи на мрачния тамплиер малко сусамова питка и стомна с вода. Дьо Пайен ядеше и пиеше, докато наблюдаваше, а мислите му се люшкаха като галера сред водите на бурно море. Чувстваше се изстинал, мъртъв. За това ли се беше присъединил към великия орден, за това ли се беше клел да служи на Бога, на Христа и Дева Мария, да се подчинява на великия магистър на Храма?

За да се успокои, той си припомни някогашната утринна служба за ръкополагане. Как бе получил мантията на ордена, вълнения шнур за талията, символизиращ целомъдрие, и меката шапка — символ на подчинение, всичко това запечатано с целувката за мир на великия магистър. Преди не повече от две години, макар сега да му се струваха като векове! Беше пристигнал в тамплиерския двор в Йерусалим, облечен с най-хубавите си дрехи. Там бе посрещнат от тамплиери сержанти и преведен през големия плочник до покоите на рицарите тамплиери. Бяха минали покрай портали, колонади и сводести галерии, осветявани от мъждиви лампи, а застланите с каменни плочи подове бяха отразявали звука от всяка стъпка. След като бе благословен и помазан в едно преддверие, той беше въведен в голямата зала, където чакаха тамплиерите; червеният кръст се открояваше на белите им мантии, на главите си носеха меки копринени шапки, а ръцете им, облечени в ръкавици, държаха дръжките на извадени мечове. В онази зала, подобна на пещера, студена и мрачна, сред отблясъците от светилници, раздвижващи сенките, Дьо Пайен се бе заклел със страшна клетва, че е достоен за рицар, законороден и в добро здраве. Че е верен последовател на католическата вяра според каноните на Рим, че не е женен и е свободен от такива връзки. Там, в мрака, близо до конюшните, където едно време Соломон държал конете си, на съвсем малко разстояние от мястото, където Спасителят бе проповядвал и откъдето бе прогонил търговците, там се изричаха клетвите на белите рицари. Бернар дьо Трамле, великият магистър, бе обявил предизвикателството със силен глас: