Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 57

— Това е неприемливо! — отвърна приорът Кътбърт. — Би било неподходяща привързаност и липса на почит към паметта на абат Стивън. На другите братя няма да им хареса.

— Вярно е — намеси се библиотекарят брат Френсиз. — Най-добре ще е да изчакаме, докато се избере нов абат. — Той се усмихна замислено на Кътбърт. — Кой ли може да бъде?

Монасите мълчаха. Приорът поглаждаше повърхността на масата с върха на пръстите си. Нещата не се развиваха по план. Абат Стивън бе казал, че Кървавата ливада никога няма да бъде застроена, докато той води това братство. Сега, дори и мъртъв, той все още си оставаше абат. Дали духът му броди из абатството? Възможно е, при този негов интерес към бесове и призраци. Само в едно отношение приорът Кътбърт се бе поуспокоил: покровителстваният от абат Стивън Тавърнър бе мъртъв. Този човек бе цяла напаст и щеше да създава проблеми. Какво щяха да правят с него иначе?

— Отче приоре — меко попита Елфрик, — какво ще ни посъветваш? Каква ще е твоята заръка?

Приорът Кътбърт го изгледа неприязнено.

— Навярно ще трябва да говорим по-откровено! — заяви Елфрик и отметна ръкавите на расото си.

— Откровено ли? Какво искаш да кажеш?

— За смъртта на абат Стивън! Всички знаем твоите планове за Кървавата ливада.

Приорът Кътбърт насочи пръст към него:

— И ти беше посветен в тези планове!

— Да не би да намекваш, че някой от нас е причинил смъртта на абат Стивън? — попита брат Ричард. — Може и да сме Божи служители, но не можем да проникваме през заключени врати или през стени!

— Аз лично огледах онази врата! — извика Елфрик. — Може би пантите са били свалени?

Бледите му страни почервеняха, докато другите монаси се задавяха от смях.

— А защо умря Гилдас? — управителят на лечебницата почти викаше. — Гилдас беше твой довереник, приоре! Пръстите го сърбяха да построи онази странноприемница! Той живееше само с това свое видение, сънуваше и виждаше само него. Ти го подкрепяше. Колко често сме седели тук, докато ти тормозеше абата?

— Не съм го тормозил! — Приорът Кътбърт се опита да овладее гнева си; той виждаше, че Елфрик губи самоконтрол. Сега се радваше, че Корбет не е тук.

— А има и още нещо!

Сърцето на Кътбърт замря. Елфрик се наведе над масата.

— Какво нещо, брате?

— Много добре знаеш! Както и ние: допълнението към завещанието на сър Юстъс!

Гърлото на приора пресъхна. Сега Елфрик сочеше него с костеливия си пръст. На Кътбърт му се прииска да се хвърли напред, да го сграбчи и да го счупи.

— Всички знаем за допълнението към завещанието на сър Юстъс — обясни Кътбърт. — Всички се съгласихме да го скрием от абат Стивън, въпреки че, разбира се, щяхме да бъдем принудени да му кажем някой ден.

— Знаете ли, намерих го в една книга с грамоти високо в библиотеката — обади се библиотекарят брат Френсиз.

— Не сме проверявали дали е истинско — каза Кътбърт. — Всички знаем — продължи той, — че сър Юстъс е основал това абатство. Ако откритият от брат Френсиз документ е истински, тогава ние притежаваме не само Соколовия ручей, но и ливадите от другата му страна, които все още са част от владенията на лейди Маргарет. Все пак грамотата е стара, не е скрепена с печат, тъй че не можем да бъдем сигурни в истинността й.