Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 44

— Пусни ме да вляза! — отвърна Корбет.

— Пазителят на кралските тайни, а? Добре дошъл в дома на Каин!

— Какво искаш да кажеш? — извика Корбет.

— Всички са убийци! — просъска човекът отвътре. — Потънали в кръв!

— Кои? — попита Корбет.

— Не са Божии люде, а слуги на Дявола!

— За какво говориш? — настоя Корбет. Той сграбчи железния пръстен и започна да удря, но вратата продължаваше да стои здраво затворена.

— Смъртта идва изневиделица в това място на зла прокоба, сър Хю. Всички трябва да бъдат наказани. Присъдата е произнесена. Дръпни се назад, сър Хю, заради собствената си безопасност!

Корбет нямаше друг избор, освен да се покори. Чу стъпки. Отново опита мандалото и този път вратата се отвори, за да разкрие безлюдния мрак отвъд.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Nam concordia parvae res crescunt, discordia maximae dilabuntur.

Съгласието кара малките неща да нарастват, докато несъгласието унищожава дори онова, което е голямо.

Сенека

Корбет се оглеждаше учудено из стаята на Тавърнър. Никога не беше виждал толкова много кръстове и статуи: те сякаш покриваха стените и изпълваха всяка ниша. По масите стояха триптихи и разпятия. Над вратата висяха върбови клонки от Цветница. Стаята бе просторна и чиста. Беше единствената стая в абатството, където Корбет забеляза, че тръстиката и сламата, покриващи пода, са чисти и свежи. На една лавица високо на стената имаше няколко книги, Библия и окъсан псалтир. Седнал на крайчеца на малко легло с балдахин, Тавърнър приличаше на достопочтен монах. Беше облечен в сиво одеяние, с оплешивяващо теме и прошарени коси, които падаха до плещите на объркани кичури. Беше светлоок, подвижен и бъбрив като сврака, с обло, червендалесто лице. Корбет забеляза внушителния търбух, провиснал над шнура около талията му. Стаята се топлеше от мангал, чийто дим изпълваше въздуха с аромат, и от няколко цепеници, които пламтяха в огнището; това беше топло, уютно място. Корбет бе видял дима, който излизаше от отдушника, докато идваше насам. Както обикновено, Чансън стоеше на стража отвън. Ранулф, с потиснат вид, седеше на пейка непосредствено до вратата. Корбет с любопитство се вгледа в този странен човек, който твърдеше, че е обладан от бяс, от прокълнатата душа на Джефри Мандевил. Но не забеляза нищо странно в този мъж на средна възраст, с лукави очи и явно остър ум, който ги поздрави и им предложи вино.

Корбет взе парче пергамент от масата и забеляза изписаното с мастило „V“. Той се загледа в него, докато събираше мислите си. Не бе разказал на Ранулф какво се беше случило миналата нощ: за тайнствения посетител, който неочаквано се беше появил зад решетката, а после бе дръпнал резетата и избягал. Корбет мълчаливо се завърна в странноприемницата. Отношенията му с Ранулф си оставаха хладни. Камбаната ги бе събудила рано, присъстваха на службата в един страничен параклис и хапнаха в кухните на абатството. Приорът Кътбърт се видя за кратко с тях. Той явно бързаше, обясни им, че има друга работа и не знае нищо за смъртта на бедния Гилдас… Корбет кимна и заяви, че трябва да разпита Тавърнър. Приорът сви рамене в знак на съгласие.