Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 4

— А освен това там е и надгробната могила, кралският гроб в центъра на ливадата. Редно ли ще е да оскверним такъв гроб?

— Абат Стивън! — възразяваше приорът Кътбърт. — Откъде да знаем, че на това място наистина има кралско погребение?

— Не знаем — отговаряше абат Стивън. — Но според древните хроники, които се пазят в нашата библиотека, това е мястото за последен покой на Сигбърт, някогашен крал на тези земи, който воювал с езичниците от севера. Той покровителствал светата църква, пленили го и приел мъченичество, като бил убит в бой. Според преданието, по-късно негови последователи намерили трупа на Сигбърт и го погребали с почести в нашата ливада. Струва ми се, че е непристойно да обезпокояваме такъв гроб.

— Но можем ли да разберем със сигурност? — протестираше приорът. — Откъде можем да знаем, че там наистина е погребан някой? Ние сме собственици на ливадата, надгробната могила е притежание на абатството. Сигурно няма да има нищо лошо, ако прокопаем тунел в могилата и разберем истината? Ако Сигбърт действително е погребан там — триумфално продължаваше приорът Кътбърт, — тогава, като светец и мъченик, не може ли светите му мощи да бъдат пренесени в осветено погребално място, като например нашата църква? Тогава манастирът наистина ще стане място за поклонничество.

Абат Стивън поклащаше глава:

— Не е наша работа да го правим. Докато аз съм абат на „Сейнт Мартин’с“, това няма да стане.

Приорът Кътбърт се облегна на портата, загледа се в небето и се помоли за търпение. Думите продължаваха да отекват в съзнанието му:

„Докато аз съм абат на «Сейнт Мартин’с».“

Докога ли Стивън щеше да управлява манастира? Бивш войник, висок, енергичен мъж, той би могъл да бъде техен абат през следващите двадесет-тридесет години. Блянът на приорът Кътбърт щеше да се превърне в кошмар, години на безсилие, пропаднали очаквания и разсипани надежди. Приорът виждаше мислено новата странноприемница, нейните приветливи постройки, малък параклис и розова градина. Плановете на бившия каменоделец брат Гилдас, техния архитект, много го вълнуваха. Няколко пъти бе разговарял и насаме с абат Стивън, обаче отговорът винаги беше един и същ.

— Докато аз съм абат в „Сейнт Мартин’с“, Кървавата ливада ще се използва само за нашия добитък и за овцете.

Кътбърт тупна с обутия си в сандал крак. Кървавата ливада! Името беше много подходящо. Според местните хора, както и според старинните хроники, това беше мястото, където Сигбърт беше срещнал езичниците от севера и се беше сражавал с тях от зори до здрач. Армията му била разбита, обаче Сигбърт стоял там и се сражавал заедно с хората си, докато ги избили един по един. Сигбърт бил пленен и му предложили да запазят живота му, ако се откаже от Христа и приеме езическите богове. Сигбърт отхвърлил предложението и бил жестоко умъртвен. Приорът Кътбърт се взираше в огромната надгробна могила в центъра на ливадата. Дали това наистина беше гробницата на Сигбърт? Би искал да разбере. Той тръгна по заскрежената трева и спря пред оспорваната могила. Не обърна внимание на писъка на прелитащ бухал и стона на някакво диво животно, уловено в орловата папрат край Соколовия ручей. Приорът бе обзет от страх. Той не вярваше в таласъми и елфи, в призрачни горски жители или в духовете на покойници. Да, това беше мястото за вечен покой на Сигбърт.