Читать «Призракът на тресавището» онлайн - страница 119

— Имам и светилник — предложи той.

— Седни! — отвърна Корбет. — Очакваше ме, нали? Пазача напълни паница и за себе си, седна с кръстосани крака пред Корбет и засърба шумно. Лицето му бе почти закрито от кичури сплъстена коса.

— Разбира се, че те очаквах. Ти си кралският пратеник, нали така? Сигурно искаш да ме питаш за нещо?

— Бил си кръстен Сейлиъм — започна Корбет. — Разбрах от лейди Маргарет, че си роден в тази област и си прекарал младостта си във владенията на рода Харкорт.

Пазача облиза устни.

— Щом лейди Маргарет казва, значи е така.

— Помниш ли историята на приятелството между сър Стивън и сър Реджиналд?

— Разбира се, двамата бяха другари по оръжие.

— А беше ли щастлив бракът на лейди Маргарет? Пазача сведе лице и облиза очуканата си лъжица.

— Разбира се.

— Беше ли там в деня, когато сър Реджиналд изчезна?

— Разбира се! — Пазача вдигна лице, мустаците и брадата му бяха изцапани от чорбата.

— Разбира се! Разбира се! — повтори Корбет. — Какви бяха задълженията ти в замъка?

— Бях управител и се грижех повече за домакинството, отколкото за земите.

— А помниш ли деня, в който сър Реджиналд замина?

— Да, той замина рано сутринта. Помогнах му да оседлае коня си. Не се изненадвай — продължи той, — това беше една от работите, които трябваше да върша.

— И този човек със сигурност беше сър Реджиналд?

— Кой друг би могъл да бъде?

— А как изглеждаше? Беше ли обръснат и преоблечен в чисти дрехи?

— Той сам натовари коня си, после тръгна, като едва отронваше по някоя дума. Попитах го къде отива.

— „На голямо приключение, Сейлиъм!“, отвърна той и пое. Струва ми се, че беше петък, празника на свети Ириней. Домашните и гостите спяха след турнира. Сър Стивън се обезпокои, когато сър Реджиналд не се завърна след няколко дена, и тогава започна търсенето.

— А ти взе ли участие?

— Разбира се, че взех. Обичах сър Реджиналд. Той беше много добър с мен. Обеща ми да ме направи свой оръженосец.

Отговаря бързо и спокойно, помисли Корбет. Спомни си първия път, когато срещна Пазача край портата: беше напрегнат и развълнуван. Корбет не можеше да повярва. Същият човек ли беше това? Пазача говореше гладко, без да спира да си припомни или да провери паметта си.

— Дори предложих — продължи да бъбри Пазача, — да придружа сър Стивън и лейди Маргарет, но те отказаха.

— Не взеха ли прислуга със себе си?

— Не, никого. Няколко месеца по-късно сър Стивън се върна. — Пазача остави паницата си и размаха ръце. — Беше съвсем променен, отслабнал, с изпито лице, вече не се задяваше, не се и смееше. Той се върна в замъка. Не можех да повярвам, когато съобщи, че постъпва в абатството „Сейнт Мартин’с“. След няколко месеца се върна и лейди Маргарет. Тя също бе променена. Облече вдовишки одежди, провеси черни платна в залата. Разбрах, че животът завинаги се е променил: лятото и есента бяха свършили, бе настъпила лютата зима. После всичко продължи по същия начин. Замъкът Харкорт стана свърталище на призраци. Вече нямаше турнири и пиршества, трубадури или менестрели, жонгльори или пътуващи артисти.