Читать «Стрелецът демон» онлайн - страница 3

Тихомълком като сянка той притича до дърветата отсреща, които радушно го приютиха. Оттук се слизаше към горския път. Бухала спря. Това място беше оживено, използваха го горските работници, пътниците и поклонниците, които отиваха към манастира „Света Хавизия“. Търговците, които нощуваха в големия, просторен хан „Горският дявол“, намиращ се на няколко мили надолу по пътя, също минаваха оттук. Бухала се ослуша внимателно. Не се виждаше и чуваше нищо необичайно. Ранната утринна мъгла започна да се вдига. Птиците пееха в дърветата от другата страна на пътя. Не се чуваха предупредителните сигнали на горските вестители, които винаги се оплакваха кресливо, когато някой нарушеше усамотението им. Бухала гледаше на птиците като на свои съгледвачи. Беше израснал из горите и разбираше значението на всеки птичи крясък, на всеки звук. Можеше да различи обичайните шумове от онези, които говореха за заплаха или за някаква промяна. Удовлетворен, безмълвен като лисицата, която беше съзрял, Бухала се спусна с тихи стъпки по склона към пътя. Птиците над главата му вдигаха врява, но това беше нормално. Щом отминеше, те щяха да се върнат към утринните си песни. Той спря. Харесваше този израз. Божиите твари възхваляваха с песните си Господа не по-зле от онези надути монахини в своя богато обзаведен манастир. Може би трябваше да ги посети някой ден и да спретне някоя дяволия на природената сестра на лорд Хенри.

Бухала ускори ход. Не знаеше какво го очаква. Може би по този начин Бог искаше да му покаже, че гордостта заслепява, че е станал прекалено самоуверен. Точно бе пресякъл пътя, когато зърна отблясъка на стомана в гъсталака. В последния момент отскочи назад, далеч от умело скрития капан. Капанът щракна с гневен метален звук, Бухала преплете крака, подхлъзна се в калта и се затъркаля надолу по склона. Стигна до дъното, незабавно посегна към камата и се огледа уплашен. Беше изпуснал лъка си и го видя да лежи на метър встрани, затова запълзя към него, подпирайки се на една ръка. Протегна се и напипа под килима от пръст и листа нещо студено и меко, нещо, което не би трябвало да е там.

Бухала се наведе и започна да рие като животно листата и пръста. Разложено лице се втренчи в него. Плътта беше сиво-синкава. Сега, когато беше разпръснал пръстта и листата над него, долови миризмата на гнило; плътта се разлагаше.

— Трябва да си тук от седмици — прошепна Бухала.

Той отново започна да рови, разчиствайки пръстта, листата, орловата папрат, докато не се показа цялото подпухнало тяло. Ноктите и пръстите бяха грижливо поддържани и той се зачуди какво ли прави тялото на такава жена в плиткия горски гроб. Премести трупа и едва тогава обърна внимание на миризмата на разлагаща се плът. Част от плътта беше наядена от горските животни. Когато пристъпът на гадене отмина, той разгледа лицето. Сети се за думите, издълбани над вратата на църквата „Сейнт-Осуалд’с-ин-дъ-трийс“: Каквито бяхте, ние сме били… Лицето някога е било миловидно, дори красиво, с високи скули, плътни червени устни и очи, изпълнени с живот. Косата беше тъмнокестенява и отрязана късо, а на врата — там, където е имало позлатено колие или огърлица — зееше ужасна синьо-черна рана, заобиколена от мораво кафяви петна. Рана от стрела, реши той. Пронизала е гърлото й и я е убила на място! Но коя е била тя? И как се е озовала тук?