Читать «Убиецът в зелената гора» онлайн - страница 20

— И други се присъединили към Робин — обади се Ротбьоф. — Един гигант, по-едър и от Нейлър, с прякор Малкия Джон, и бившият войник и първи помощник на Робин, Уил Скатлок или както му казват, Аления.

— Имай предвид — прекъсна го Бренууд, — че Робин от Локсли не е обикновен разбойник. Той налага на хората си определени порядки и не закача селяните или онези които могат да го предадат. Ограбва духовници или лордове, а онези, които не може да сплаши да мълчат, подкупва — Бренууд сви рамене. — Останалото знаеш. Преди шест години негово величество кралят дойде на север. Помилва Робин и хората му, дори — добави той горчиво взе разбойника на служба при себе си. Заедно с хората а Робин участва в похода срещу Шотландия.

Корбет вдигна ръка.

— Виждал съм го — промърмори той. — Висок мъж с мургаво лице и гарвановочерна коса. Под наметалото с кралските цветове винаги се обличаше в зелено. Беше командир на отряд кралски стрелци. Имаше жестоко лице — замислено каза Корбет. — Напомняше ми на ловец-сокол. Но стига за това — заключи той. — Какво предлагаш да направим сега, сър Питър?

— Утре сутринта — отвърна помощник-шерифът — възнамерявам да отида с отряд войници в Шъруудската гора. Предлагам ти да дойдеш с нас, сър Хю.

— Безопасно ли е това? — попита Корбет.

— Не, мастър писарю, не е. Но какво мога да направя? Да се крия в замъка като вдовица в траур? Аз съм кралският наместник в тази област. Не мога да позволя на Робии Худ да петни авторитета на краля.

— Не е ли по-добре да изчакаме Гизбърн?

— Гизбърн да прави, каквото иска! — отсече Бренууд. — Искаш ли сега да видиш стаята на Веки?

Корбет кимна и Бренууд освободи останалите, с изключение на Нейлър, и ги поведе по спираловидно каменно стълбище към втория етаж. Стаята на убития шериф още беше запечатана и заключена. Бренууд махна восъчния печат, отключи вратата и покани Корбет да влезе.

Спалнята беше запусната като останалата част от замъка. Голямо очукано легло с дебели вълнени завеси заемаше по-голямата част от пространството. В долната му част се намираше дълъг, обкован с желязо сандък. Имаше маса, няколко стола и два други сандъка, а в единия ъгъл се издигаше дървен умивалник, върху който стоеше голяма калаена купа с вода. От другата страна на стаята се виждаше сламеник, поставен върху две дървени магарета и покрит с няколко вълнени одеяла.

— Там ли е спал Льокроа? — попита Корбет. Бренууд кимна. Корбет разрита мръсните рогозки и застана в центъра на стаята. Тя беше почти гола, напомняше на монашеска килия. Стените бяха варосани, а единствените прозорци бяха три тесни прореза за стрелба на отсрещната стена. Бренууд запали евтина маслена лампа и я подаде на Корбет, който отиде до леглото и дръпна завесите. Възглавниците, постелите и одеялата бяха избелели и мръсни. Бренууд беше прав. Явно сър Юстас Веки се беше занемарил през последните си дни. Корбет огледа постелите, възглавниците и одеялата, но не усети нищо, освен мирис на застояла пот. После се зае с бокала, в който още имаше малко вино, но то изглеждаше безвредно, както и няколкото сладкиша върху калаената чиния в средата на масата. Над тях бръмчеше рояк мухи. Корбет събра смелост, затвори очи, лапна един и го задъвка внимателно, докато не му се повдигна от сладост. Отиде до един от тесните прозорци и го изплю, а после избърса устни с опакото на ръката си.