Читать «Убиецът в зелената гора» онлайн - страница 11

— Ходил ли е някой при него през нощта?

— Не. Веки беше заключил вратата на стаята и беше оставил ключа в ключалката. Отпред стояха на пост двама войници от личната му охрана. Никой не се е доближавал до стаята.

— Ти спомена нещо за тайни проходи.

— Да, под замъка има такива, но стаята на сър Юстас е на горния етаж. Дори плъх не би могъл да се промъкне там.

— Ами прозорците?

— Както тук — просто тесни отвори за стрелците.

— Значи — размишляваше Корбет, — един човек е бил отровен в заключена стая. Никой не е влизал нито през вратата, нито през прозореца, няма и тайни проходи. И казваш, че е ял и пил същото като всички останали?

Бренууд изсумтя.

— Не само това. Накара мен, Льокроа и лекаря да пробваме всичко преди него. Сър Юстас имаше кошмари за Робин Худ. Смяташе, че разбойникът иска да го убие — ако не със стрела или нож, с отрова.

Корбет кимна и се върна при масата.

— Значи е станал от масата в добро здраве. Занесъл е чаша вино горе, може би е хапнал и сладкиш, но те не са били отровни.

— Да — потвърди тихо Бренууд. — Иди лично в стаята, мастър писарю. Естествено, тялото му вече не е там, но по мои и на лекаря нареждания, нищо друго не е местено. Виното и сладкишите — всичко е още там.

— Бих искал да разпитам прислужника му Льокроа.

— Ще го намерим, но със сигурност той не е виновен — обясни Бренууд. — Льокроа е прост човек и много обичаше господаря си.

Ранулф-ат-Нюгейт най-после се обади, вбесен от начина, по който го гледаше Нейлър.

— Но ти каза, сър Питър, че Льокроа е спал в същата стая. Би трябвало предсмъртната агония на господаря му да го е събудила.

Бренууд сви рамене.

— Веки беше пил много, Льокроа — също. А слугата спи като пън. Пък и според лекаря някои отрови убивали бързо и безшумно.

Корбет потърка лицето си и отиде до прозореца, привлечен от шума долу в двора. Видя малката група прислужници, която се беше събрала около импровизирания ешафод, на който стоеше палач с червена маска. Корбет гледаше като хипнотизиран как един мъж с вързани зад гърба ръце беше избутан по стълбите. Положиха главата му на дръвника, брадвата се вдигна, проблесна на слънчевата светлина и шумно се стовари. Корбет примигна и отмести поглед, когато горещата кръв плисна в дъга.

— Какво има, господарю?

Ранулф и Малтоут станаха от масата и погледнаха през рамото на Корбет.

— Виж — прошепна Ранулф на Малтоут, — очите му още мигат, а устните се движат.

Кръглоликият коняр, който не понасяше вида на кръв, независимо негова или чужда, бързо се отдалечи, молейки се да не припадне. Корбет погледна шерифа.

— Кървава жестокост, сър Питър.

— Не, добър урок — отвърна Бренууд, играейки си с пръстена на слабата си загоряла ръка.

Корбет примигна, когато брадвата отново се стовари и съзря искрица на удивление в очите на Бренууд.

— Какво става? — Писарят посочи с глава към прозореца.

— Ти си гост в Нотингам, сър Хю и сигурно не знаеш. В града има чума.

Корбет потръпна и се извърна. Слава Богу, помисли си, че не беше довел Мейв и малката Елинор.

— Обитателите на една къща на Касъл стрийт заболяха от чума и група нощни пазачи, спазвайки градския правилник, я затвориха и нарисуваха кръстове по вратата и прозорците.