Читать «Убиецът в зелената гора» онлайн - страница 105

— Е, с това е свършено — отбеляза Линкълн. — Бренууд ще отиде в Уестминстър във вериги. Искаш ли ескорт до Лондон, Хю?

Корбет поклати глава.

— Сега с Ранулф вече ще бъдем в безопасност. Пък и трябва да се върна до Локали. Там живее един стар свещеник, който трябва да узнае истината.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Пазарът Смитфийлд в Лондон беше пълен с хора, още преди камбаните на близкото абатство „Сейнт Бартолъмю“ да зазвънят за утринна литургия. Тълпата се буташе, но не за да стигне до сергиите и павилионите, които бяха празни. Хората бяха привлечени от големия черен ешафод, издигнат в средата на площада, смаяни от пламъците, които изскачаха от големия меден казан и мрачния палач с червена маска. В единия ъгъл на ешафода имаше висок кол, бесилка с дълго висящо въже; помощникът на палача вече изправяше тясната стълба за мрачната церемония, която предстоеше.

Корбет също беше тук заедно с Ранулф. Малтоут беше предложил да се грижи за конете им в „Сейнт Бартолъмю“. Цял Лондон, дори знатните благородници и дами, облечени в коприна, се блъскаше около ешафода. Корбет бе дошъл само заради изричната заповед на краля.

— Ще гледаш как негодникът умира! — беше изревал Едуард. — Ще присъстваш вместо мен! А той ще умре!

Писарят вдигна лице, за да улови хладния утринен вятър. Мразеше екзекуциите. Искаше му се да вземе коня си и да препусне на север към Лейтън. Но кралят беше много настоятелен. Нейлър вече беше обесен, изкормен и разчекнат; осолените му крайници сега висяха от градските стени на Нотингам като предупреждение за всички. Ротбьоф имаше по-голям късмет — беше помолил да се ползва от привилегиите си на духовно лице, бе станал кралски свидетел и бе помилван при едно условие. Без храна, вода и никакви вещи той трябваше да отиде пеша до най-близкото пристанище. Оттам щеше да замине в изгнание, без право да се връща в Англия под страх от смъртно наказание. Господарят му Бренууд беше съден от специална съдебна комисия. Бившият помощник-шериф арогантно бе признал всичките си престъпления, присмивайки се открито на краля. После безизразно бе приел присъдата на върховния кралски съд да бъде отведен на „законното място за екзекуции и там, по време, посочено от съда, да бъде обесен, свален от бесилката още жив, изкормен, обезглавен и разчекнат. Главата му да бъде изложена на Лондонския мост, а четирите части от тялото му — изпратени в четири главни града на кралството.“

Корбет отвори очи.

— Не ме интересува какво казва кралят! — промърмори той с крайчеца на устата си. — Щом доведат Бренууд, си тръгвам.

Ранулф кимна разсеяно. Мислеше си за прекрасната Алиша, сега сравнително заможна обитателка на манастира на миноритките и най-вече за собственото си участие в разгадаването на френския шифър. Той затвори очи и произнесе наум кратка молитва. Надяваше се Корбет да се окаже прав. Оставаше му само да чака и да се надява. По настояване на господаря му кралят беше затворил всички пристанища и ограничил презморските пътувания от и за Франция. Така Филип не можеше да разбере дали Ахитофел е успял или не. Според новините от Париж, очакваше се нещо да се случи. Гоше дьо Шатийон, чичо на Филип и главнокомандващ на френските армии във Фландрия, беше направил кратко посещение в Лувъра, а сега се връщаше към френската граница. Съюзниците на Едуард във Фландрия, кметовете и официалните представители на някои фламандски градове съобщаваха за раздвижване сред френските войски. Но от Куртре нямаше новини. Едуард беше запазил тайната колкото се може по-дълго и шпионите му във Фландрия съобщаваха, че в околността на града не се забелязва почти никакво движение.