Читать «Сатанинско сборище» онлайн - страница 87

Корбет отново влезе в потъналото в сумрак абатство, като не изпускаше от поглед фигурата, която се промъкваше през нефа към малка врата в северната стена, после, без да се оглежда, изчезна през открехнатата врата. Корбет спря, пое си дъх и продължи да следва фигурата, свърна и се озова в безлюдно място между абатството и двореца, пълно с греди, вар и пещи за изпичане на тухли, останали от зидарите, които довършваха северната стена на абатството. Разбра, че преследването може да се провали в сгъстяващия се мрак, и тихо, но пъргаво продължи. Разтревожен от някакъв шум, човекът пред него се поизвърна, тъкмо когато Корбет го сграбчи здраво за рамото. Мъжът се отърси от ръката му и уплашено се отдръпна.

— Кой си ти? Какво искаш? — в гласа се долавяше страх.

Корбет махна качулката си и откри лицето си.

— Ами, мастър Хюбърт Сийгрейв — рече той, — аз съм Хю Корбет. Познах гласа ти.

Корбет се приближи още.

— Ти си мастър Хюбърт Сийгрейв от канцеларията, нали?

Две изнежени, пухкави и бели ръце отметнаха назад качулката и присвил устни, Хюбърт отвърна студено на погледа на Корбет.

— Мастър Корбет — промълви той, — къде скиташ по мръкнало?

Очите на Хюбърт играеха свенливо като на невинна девица.

— За друг ли ме взе?

— А ти къде ходиш? — озъби му се Корбет.

— Да се помоля! Защо и какво ти влиза това в работата?

— Да се помолиш! — кръвта нахлу в главата на Корбет. — Какви молитви, Хюбърт! Съмнявам се, че изобщо се молиш. Току-що провери дали приятелите ти от „Пентаграма“ не са ти оставили пари или съобщение. Ти си предател, мастър Хюбърт, и аз ще го докажа!

Хюбърт присви очи и Корбет си даде сметка, че въпреки изисканите маниери на придворен служител противникът му е много опасен човек.

— Нямаш доказателства, мастър Корбет — подигра го Хюбърт.

— Дори не попита какво е „Пентаграма“ — остро го прекъсна Корбет. — Всъщност може да си един от тях.

— Не — провикна се Хюбърт с писклив глас. — Не съм един от „Пентаграма“, аз съм от привържениците на каузата, защитавана някога от Дьо Монфор. Партията на народа. Баща ми се е бил и загинал в битката при Ившъм, чичовците и братовчедите ми в други битки, а оцелелите напълниха бесилките из Лондон.

Хюбърт млъкна, впил очи в Корбет, с полуотворена уста, опитвайки да се овладее. Облегна се на една от пещите за печене на тухли.

— Нямаш доказателства, мастър Корбет — повтори той отново.

Корбет се усмихна и поклати глава.

— Напротив, имам. Знам кой е „Водача“. По-точно знам коя е. Тя ми каза кой е шпионинът на „Пентаграма“ в канцеларията, но исках да те хвана, престъпнико!

— Тя! — дрезгаво прошепна Хюбърт.

— Няма значение — пресече го Корбет. — Ти си им казал за мен. Ти си казал на Белът, че отивам в църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“. Ти си казал и на наемните убийци къде живея и по кое време се прибирам. Казал си им за миналото ми, за покойната ми съпруга и детето ми, за това, че обичам да свиря на флейта. Ти си събирал сведенията, трупал си ги като плъховете в канцеларията, които притичват да събират парченцата восък — всичко, което е щяло да им бъде от полза, сведения, които да продадеш изгодно. Мога да го докажа. Все пак писарите в канцеларията не са чак толкова много. Подозирам, че кралските мъчители ще започнат от теб!