Читать «Сатанинско сборище» онлайн - страница 77

Корбет стана, прекоси църквата и излезе навън в ранното пролетно, слънчево утро. Изпълнен със задоволство, сам не разбра как се упъти към Алис. Кръчмата беше празна, затова той тихо мина през главното помещение и отвори вратата към кухнята. Застанала с гръб към него, Алис тихо разговаряше с великана Питър, надвесил над нея грамадното си тяло. Корбет я повика по име и тя се обърна. По изуменото й лице не остана и капка кръв, но после тя възкликна радостно и се втурна към него. Обви ръце около врата му, започна да го прегръща и да го целува. Дръпна тежкия му плащ и го разкопча, покани го да седне и изпрати Питър за храна и питие.

— Щастлива си, че ме виждаш, така ли? — сухо попита Корбет.

Алис отново го целуна жадно по устните.

— Разбира се! — нацупи се тя. — Къде се изгуби? Какво толкова прави?

Той заразказва надълго — колко е бил зает с работата по кралското поръчение, за изпречилите се на пътя му препятствия и колко малко е напреднал. Не й каза за нападението или че от съображения за сигурност се е преместил в Тауър. Не искаше да я тревожи, колкото по-малко хора знаеха за случващото се, толкова по-добре. Около „Епископската митра“ и Питър — навъсения великан, витаеше нещо, което не му допадаше, измъчваше го необяснимо чувство на тревога.

Корбет попита Алис какво е правила, но тя само сви рамене.

— Каквото и досега — отвърна му тя. — Занимавах се с управлението на кръчмата или поне се опитвах. Кралят скоро ще се върне в града и трябва да се подготвим за празненствата. Чува се, че са се появили пирати, които нападат корабите ни — усмихна му се тя. — Накратко, нищо особено, ако не смятаме вас, писарите, заети с важните ви тайнствени поръчения!

Седяха, шегуваха се и се дразнеха един друг. Корбет жадуваше до болка да я грабне в ръцете си и да я отнесе на горния етаж или където и да е, само да са насаме, но знаеше, че тя щеше да се възпротиви. А и присъствието на намръщения Питър охлаждаше страстта му. Вместо това Корбет я накара да му обещае, че ще го чака на следващата вечер, сбогува се нежно с нея и си тръгна. Навън вече беше топло и той преметна през ръка плаща си. В случай на нападение, — щеше да му е по-удобно и можеше да го използва като щит.

Когато пристигна в Тауър, Ранулф го чакаше, проснат на нара си.

— Да — отвърна той уморено на Корбет, — бях в Уестминстър и успях да се срещна с Бърнел, напук на оня надут дебел Хюбърт — ядно додаде той. — Опита се да ме спре. Затова застанах пред стаята на канцлера и закрещях името му и това на краля. Свърши работа. Бърнел изпрати да ме повикат. Огледа Библията и рисунките, които ти ми каза да посоча, най-вече последната.

Ранулф спря, подсмръкна, избърса нос в ръкава си и пак заговори:

— Канцлерът разгледа последната рисунка, скочи на крака и завика за писари и пратеници. Заповяда в конюшните да подготвят най-бързите коне. Гледаше ме и мислех, че ще ме прати на бесилката, но той ме освободи с това кратко съобщение до теб: „Кажи на Корбет, че искам имена“. Това е всичко — заключи Ранулф.