Читать «Сатанинско сборище» онлайн - страница 73

Белът бавно обърна глава към него, присви очи в усилието си да изплува от морето от болка, в което беше потънал.

— Това е твое дело, писарю! Кучи сине! — изруга той. — Глупав си като селски идиот. Не знаеш с кого се захващаш. Ти и другите като теб скоро ще бъдете пометени — измърмори Белът и се надигна, за да облекчи непоносимата болка в гърдите и краката си.

— Мога да сложа край на мъченията — каза Корбет. — Ще ги спра, веднага щом кажеш истината. Какво представлява този „Пентаграм“? Кой нареди убийството на Дъкет? Кой уби онова момче Саймън? Кой поръча нападенията над мен?

Свещеникът отклони погледа си и Корбет усети, че продължава скрито да му се присмива. Обзет от ярост, сграбчи веригата на свещеника, дръпна я и обърна лицето му, за да го погледне в очите.

— Кажи ми — настоя той. — Кажи ми веднага!

Заля го поток от слюнка и обиди, после тялото на свещеника потръпна, стегна се, сякаш бе получил припадък, и изведнъж се отпусна с клюмнала върху гърдите глава.

Невил се приближи, дръпна Корбет настрани и опипа гърдите и врата на свещеника.

— Мъртъв е — каза началникът на стражите, — всичко свърши.

Погледна към Корбет и попита:

— Какво да правим с тялото?

Корбет сви рамене.

— Покрийте го със саван — отговори писарят — и го погребете при бедняците.

Излезе от тъмницата и остави зад себе си ужасните силуети, които стояха сред светлината от танцуващите пламъци в мангалите. Не чувстваше никакво угризение поради случилото се с Белът. Знаеше, че свещеникът беше виновен. Беше злодей и имаше пръст в смъртта на Дъкет. А и според собствените му признания се оказа въвлечен и в зловещ, коварен заговор срещу краля.

Отвъд черната и покрита с мъгла река, членовете на „Пентаграм“, покрити с качулки отново се събираха и скупчваха около предводителя си, Водача. Седяха безмълвни, но изпълнени с очакване, граничещо със страх.

— Член на нашето общество е бил унищожен, така ли? — попита някой. Говорителят, застанал отдясно на стола на Водача, потвърди с кимване.

— Научихме, че е отведен в тъмниците на Тауър — отвърна той. — Вероятно е мъртъв и дължим това на Корбет! Шпионинът ни в канцеларията също ни съобщи, че Корбет знае доста за нас.

— Защо не го убием тогава? — попита друг. В гласа му се долавяше страх. — Защо не го убием? — настоятелно повтори той. — Когато се среща с любовницата си в „Епископската митра“, го виждам често… — гласът му заглъхна, осъзнал, че наоколо му се е възцарила студена, гробна тишина.

— Не можем да го убием там и ти е известно, че не трябва да говориш толкова много! — бавно изрече говорителят. — Знаете условието. Никой от нас никога да не разкрива какъв е: мъж или жена, с какво си изкарва прехраната и дори в коя част на града живее. Но — говорителят огледа насъбралите се, а погледът му проблясваше зад маската — ще убием Корбет и ще отмъстим за мъртвия ни съратник. Най-важното е да продължим с подготовката на големия ни план. Всеки от нас трябва да подготви приближените си, да събере оръжия и да чака знак, за да се вдигне на бунт!