Читать «Сатанинско сборище» онлайн - страница 28

— Не знам.

— Или защо Дъкет се е самоубил?

— И това не знам — отвърна Алис, — но той беше боязлив човек. Страхуваше се и от собствената си сянка!

— В какво беше замесен Крепин?

Алис седна и се замисли, по лицето й се четяха съмнение и объркване.

— Беше лихвар — повтори тя бавно. — Издигнал се до високо положение в града. Един от някогашните размирници, вече достатъчно лоялен към короната, но все още помнещ и верността си към великия… — заплете се тя — към Дьо Монфор.

— Ами Дъкет? Защо е влязъл в свада с Крепин?

— Защото беше лихвар, мнозина недолюбваха Крепин. Не само семейството на Дъкет беше паднало в мрежите му.

Сведе поглед.

— Може пък Крепин да си е заслужил смъртта — спокойно продължи тя. — Понякога го предупреждавах, но той само се смееше.

Алис се заигра с подгъва на копринената си ръкавица в настаналата тишина.

— Това ли е всичко? — попита Корбет.

Тя поклати глава в знак на отрицание.

— Засега — додаде тя, после стана и отиде до голям сандък в другия край на кухнята. Измъкна от нея флейта и я подаде на Корбет. — Посещението ти ме натъжи, мастър писарю. Чувствам се и печална, и ядосана заради глупавата смърт на двамината мъже, които познавах. Отдавна храня вяра, че флейтата усмирява бушуващите страсти в ума и тялото.

Корбет седеше като в унес. Флейтата много приличаше на онази, която сам притежаваше в безвъзвратно отминалите щастливи времена. Преди да изчезне потрошена в огъня, в който сам я хвърли. Протегна ръка като в сън и взе флейтата. Помилва излъсканато й дърво, сякаш беше отдавна изчезнало дете, което внезапно се е завърнало. Сложи я до устните си и засвири затрогваща, запомняща се, горчиво-сладка мелодия. Стаята се изпълни с нея. Хю свиреше и слънцето на Съсекс сякаш погали лицето му; сякаш виждаше малко момиченце да се смее и да играе, а съпругата му, подпряла гръб на стената и сплела ръце се усмихваше и на двамата — на флейтиста и на малката танцьорка. Свиреше и свиреше, без да усеща горещите сълзи опарили очите му и стичащи се по лицето му. После всичко изчезна — музиката и видението, и отново беше в някаква стая с жена, която втренчено го гледаше.

Корбет внимателно остави флейтата на масата, поклони се и тихо напусна стаята, прекоси кръчмата и излезе на студената, потънала в мрак улица. Беше забравил мисията си, защото стари, кървящи рани се раззинаха в душата му. Видя мръсотията и боклуците по улицата и пълната с отпадъци канавка. По стената имаше петна от вино. Бездомен мелез душеше вонящите останки на разлагащ се плъх. На ъгъла покрит с язви парцалив просяк трепереше от студ и страх. Знаеше, че не трябваше да свири на флейтата. Досега светът му беше подреден, затворен и прилежно запълнен като свитъците в хранилището за ръкописи на Кувил. В този свой свят не виждаше нищо добро, но и нищо грозно. Кошмарите му се завръщаха, припомни си объркания живот, който водеше след смъртта на жена си и детето си. Припомни си месеците на студ и тъмнина в оня манастир в Съсекс. И тъкмо когато щеше да свърне от Патерностер Роу, усети, че някой го улови за лакътя. Обърна се и разпозна един от слугите в „Епископската митра“. Момчето пъхна флейтата в ръцете на Корбет.