Читать «Ловци на мамути» онлайн - страница 8

Айла и Джондалар приключиха със събирането на стана си и за голяма изненада — и интерес — на чакащите ги хора, вместо да приберат багажа си в раници или торби, които сами да носят, те натовариха провизиите и принадлежностите си на коня. Въпреки че се беше случвало и двамата да яздят силния кон, Айла си помисли, че Уини и жребецът и ще са по-спокойни, ако я виждат. Двамата тръгнаха след групата — Джондалар водеше Рейсър с дълго въже, прикрепено към оглавник, който сам беше изобретил. Уини следваше Айла без видим повод.

Изминаха няколко мили по течението на реката, която пресичаше обширна долина, заобиколена от полегатите склонове на тревиста равнинна площ. По високата до гърдите и обгорена от слънцето трева с натежели зрели семенници пробягваха златисти вълни, следвайки ритъма на студения вятър, който духаше на талази откъм ледниковите масиви на север. Тук-таме в откритата степ се виждаха превити и съсухрени борове и брези, скупчени край потоци и рекички, с жадни корени, търсещи влагата, която сухите ветрове им отнемаха. Тръстиките и остриците край реката бяха все още зелени, въпреки че леден вятър пронизваше оголелите след листопада клони на широколистните дървета.

Поизостанала от групата, Лати от време на време поглеждаше към конете и жената до момента, в който, след един завой на реката, съзряха няколко души. Тогава тя изтича напред, защото искаше първа да съобщи за гостите. Виковете и привлякоха вниманието на хората, които се обърнаха и зяпнаха от изненада.

Появиха се и други. Айла видя, че те излизат от нещо като голяма дупка на брега на реката, вероятно някаква пещера, каквато никога преди не беше виждала. Сякаш беше израстък върху склона, обърнат към реката, но формата му не бе случайна, подобно на скална пещера или землянка. Върху покрива от чимове растеше трева, но отворът беше прекалено гладък, с прекалено правилна форма и изглеждаше странно неестествен — съвършено симетрична арка.

Изведнъж нещо трепна дълбоко в нея и тя разбра. Това не беше пещера и хората не бяха Клан! Не приличаха нито на Иза — единствената майка, която си спомняше, нито на Креб и Брун, които бяха ниски и мускулести, с големи очи, засенчени от гъсти вежди, с изтеглено назад чело и с издадена напред челюст без брадичка. Тези хора приличаха на нея. Бяха като онези, сред които седеше родила.

Майка и, нейната истинска майка, вероятно е изглеждала като някоя от тези жени. Това бяха Другите! А пред нея беше жилището им! Тази внезапно осенила я мисъл породи у нея силно вълнение и известен страх.

Когато пристигнаха в постоянното зимовище на Лъвския бивак, странната двойка — както и още по-странните им коне — бяха посрещнати с мълчание и слисани погледи. После сякаш всички започнаха да говорят едновременно.

— Талут, кого си довел този път?

— Откъде взе тези коне?

— Какво си сторил с тях?