Читать «Империя на бури» онлайн - страница 8

Непроходимата гора кипеше от живот. Но Елида го усещаше – усещаше нещо нередно.

Не бяха нито вещици, нито уивърни, нито зверове. Някой – някой я наблюдаваше.

Някой я следеше.

С прикрито движение тя извади бойния нож, който Манон й беше дала, преди да я остави в тази омразна гора.

И й се прииска вещицата да я беше научила как да убива.

* * *

Лоркан Салватер бягаше от проклетите зверове вече два дни.

Не че можеше да ги вини. Вещиците се вбесиха, когато се прокрадна в горския им лагер посред нощ, закла три от пазителките им, без те и уивърните им да забележат, и отмъкна една от тях в гората за разпит.

Отне му два часа да пречупи вещицата от клана на Жълтоногите, след като я скри толкова надълбоко в гърлото на една пещера, че дори писъците й не се долавяха навън. Два часа, и тя пропя.

Две еднакви вещерски армии чакаха знак да превземат континента: едната в Морат, другата във Ферианската падина. Жълтоногите нямаха представа каква сила владее херцог Перингтън – нито какво издирва Лоркан: другите два Ключа на Уирда, сродни на онзи, който висеше на дълга верижка около врата му. Три парчета камък, отсечени от Портата на Уирда, всеки носещ невиждана, чудовищна сила. А когато трите бъдеха обединени... можеха да отворят портата между световете. Да ги унищожат – или да свикат армиите им. Или много, много по-лошо.

Лоркан прояви великодушието да убие вещицата бързо.

Оттогава сестрите й го преследваха.

Приклекнал зад гъст храсталак в подножието на един стръмен хълм, той наблюдаваше как момичето излиза плахо иззад корените. Пръв се бе скрил тук, слушайки я как пристига тромаво откъм хълма, гледаше я как куцука към скривалището, усетила какво наближава.

Имаше крехка фигура, достатъчно дребна да реши, че едва е прокървила, ако не бяха едрите гърди под тесния й кожен костюм.

Дрехите й незабавно привлякоха вниманието му. Жълтоногите носеха подобни – всъщност всички вещици. Това момиче обаче принадлежеше на човешката раса.

А когато се обърна с лице към него, тъмните й очи обходиха гората с твърде зрял, твърде вещ поглед, който далеч не беше присъщ на дете. Беше поне на осемнайсет, ако не и на повече. Бледото й лице беше мърляво, изпито. Навярно дълго време беше гладувала в пустошта. Ножът в ръката й трепереше достатъчно, за да го наведе на мисълта, че вероятно не знаеше как да си служи с него.

Лоркан не излезе от скривалището си, а продължи да я следи как оглежда хълмовете, сухото речно корито, короните на дърветата.

Незнайно как момичето усещаше близостта му.

Интересно. Обикновено малцина можеха да го открият, решеше ли да остане скрит.

Всеки мускул в тялото й беше напрегнат, ала въпреки това се озърна внимателно из дерето, преди да въздъхне тихо през стиснати устни и да продължи напред, отдалечавайки се от него.

Куцаше тежко; сигурно беше пострадала при падане по някой горист склон.

Плитката й подскачаше по раницата й с всяка стъпка, а копринената й коса беше тъмна като неговата. По-тъмна дори. Черна като беззвездна нощ.