Читать «Тъмна дарба» онлайн - страница 5

Прекарах петчасовото пътуване на мястото до прозореца, затова поутихнеше ли пороят, мярвах откъслеци от пейзажа. Всичко ми изглеждаше еднакво - зелени поляни, дълбоки гори. Сякаш изобщо не бяхме напускали Вирджиния. Момичето до мен - което по-късно щяха да причислят към групата на Сините, - като че ли разпозна един крайпътен знак, защото се приведе над мен, за да го огледа по-добре. Предполагах, че всички деца в автобуса бяха от Вирджиния, но нямаше как да съм сигурна, тъй като ни бяха наложили едно основно правило: Мълчание.

Когато ме отведоха от дома на предишния ден, ме затвориха заедно с другите деца в някакъв склад, където прекарахме цялата нощ. Помещението беше обляно в неестествено ярка светлина; накараха ни да седнем един до друг на мръсния циментов под и насочиха три прожектора към нас. Не ни позволиха да спим. Очите ми сълзяха толкова силно от прахоляка, че не виждах потните, бледи лица край себе си, камо ли тези на войниците, които ни наблюдаваха иззад полукръга от прожектори. Незнайно защо вече не ги възприемах като цялостни, най-обикновени мъже и жени. През сивата мъгла на просъницата ги виждах като съвкупност от дребни, страховити парчета: бензиновата смрад на вакса за обувки, скърцането на твърда кожа, отвратените гримаси по лицата им. Върхът на нечия кубинка в ребрата ми, когато започнах да се унасям в сън.

На следващата сутрин пътувахме в съвършена тишина, нарушавана единствено от радиостанциите на войниците и сподавените вопли на децата в задната част на автобуса. Детето в другия край на моята седалка подмокри панталоните си, но не каза нищо на рижавата жена от СОП, която стоеше до него. Вече го беше зашлевила веднъж, след като й се беше оплакало, че не е хапвало нищичко цял ден.

Приковах босите си стъпала в пода, за да задържа краката си неподвижни. От глада ми се виеше свят и от време на време успяваше да заглуши дори изблиците на смъртен страх, пронизващи тялото ми. Трудно ми беше да се съсредоточа, а още по-трудно да седя неподвижно; имах чувството, че се смалявам в желанието си да се слея със седалката и да изчезна напълно. Ръцете ми започваха да изтръпват от дългия престой зад гърба ми. Колкото повече се мъчех да разхлабя найлоновото въже, с което ги бяха вързали, толкова повече то прорязваше нежната кожа по китките ми.

Специален отряд „Пси" - така беше представил себе си и партньорите си шофьорът на автобуса, когато ни беше взел от склада. Идвате с нас по заповед на командира на Специален отряд „Пси" - Джоузеф Трейлър. Показа ни и някакъв документ, значи, беше истина. Така или иначе, бях научена да не споря с възрастни.

Автобусът се наклони рязко и отби от тясното шосе по още по-тесен черен път. Друсането събуди всеки, който бе имал щастието да заспи. Задействаха и войниците в черни униформи. Те изпънаха гърбове и стрелнаха погледи към предното стъкло.

Видях първо великанската ограда. Притъмнялото сиво небе оцветяваше всичко в потискащ тъмносин нюанс; всичко... без оградата. Тя сияеше в сребристо, докато вятърът свистеше през отворите й. Под прозореца ми виждах десетки униформени мъже и жени, които ескортираха автобуса бегом. Докато шофьорът минаваше през портата, военните в контролната кабина до нея се изправиха и му отдадоха чест.