Читать «Последният патриот» онлайн - страница 48

Стъклените тавани в Гран Пале създаваха у посетителите впечатлението, че се движат в най-голямата оранжерия на света. Облачното небе, което се виждаше през тях, беше в унисон с настроението на Харват. Всеки път, щом видеше полицай, той дискретно подкарваше Трейси и професора в друга посока. Трябваше да бъдат внимателни. Не се знаеше дали френската полиция вече не ги търси. Но не само това тежеше на Харват.

Преди да напуснат баржата, беше позволил на Никълс да провери баланса на банковата сметка, която президентът беше открил на негово име. В нея не бяха внасяни нови суми. Разполагаха с много малко пари, за да могат да се пазарят.

От първото издание на „Дон Кихот“, публикувано преди повече от четиристотин години, бяха останали само осемнадесет екземпляра. Така книгата, която се смяташе за първия „истински роман“ на света, струваше повече от собственото си тегло в злато в буквалния смисъл.

През следващите двадесет минути тримата се промъкваха през тълпата, като гледаха да не бият на очи. Петнадесет минути преди определения за срещата час Харват каза на Трейси и Никълс да го изчакат, докато се огледа наоколо. Но когато се върна, те бяха изчезнали. Нещо не беше наред.

Харват застана нащрек. Безброй въпроси изникнаха в съзнанието му. Пъхна ръка под сакото си и стисна дръжката на пистолета. Дали хората, които преследваха Никълс, се бяха добрали до тях? Или полицията е по петите им? Той ли е следващият?

Опита се да успокои дишането и биенето на сърцето си. Направи набързо още една обиколка, като се стараеше да изглежда спокоен. Откри ги след четиридесет и пет секунди. Бяха седнали на пейка зад един от щандовете. Никълс държеше чаша вода в лявата си ръка, а с дясната беше прегърнал Трейси през раменете.

— Какво става? — попита Харват. Откъсна поглед от Трейси и продължи да се оглежда.

— Нищо ми няма — отвърна тя.

— Не е добре — каза Никълс. — Призля й.

— Нищо ми няма — повтори Трейси.

Харват я погледна.

— Пак ли те боли главата?

— Трябва й лекар — каза Никълс.

— Не ми трябва лекар. Ще престанете ли и двамата?

Времето течеше.

— Можеш ли да станеш? — попита Харват.

— Дай ми една минута. Просто съм малко замаяна. Ще ми мине.

Но не разполагаха с минута. Харват трябваше да проведе един труден разговор по телефона.

Бръкна в джоба си, извади няколко евро и пъхна банкнотите в ръката на Никълс, преди Трейси да може да реагира.

— Отведи я на шлепа и стой при нея — нареди той. — Не използвайте телефона и компютъра, докато не се върна. Ясен ли съм?

Никълс кимна с глава.

— А ти какво ще правиш?

— Ще взема книгата — каза Харват, обърна се и изчезна в тълпата.

Глава 24

Не беше трудно да разпознае Рене Бертран, когато той се появи в уречения час. Беше странна птица дори за чудатия свят на букинистите.

Екстравагантният търговец, висок към метър и седемдесет, беше облечен контешки в бял копринен костюм с жилетка. Единственото по-тънко нещо от мършавото му тяло бяха тънките като нарисувани с молив мустачки над почти несъществуващата му горна устна. Косата му, разделена на път от лявата страна на главата, беше зализана назад с брилянтин. Чифт сиви очи играеха нервно насам-натам под двете прекалено оскубани вежди. В джоба на жилетката му имаше часовник със златна верижка. Краката му бяха обути в лъснати до блясък обувки в черно и бяло. От джобчето на сакото му се подаваше кърпичка в ярък цвят.