Читать «Убийците на Сет» онлайн - страница 5

— Ваше величество! — вдигна ръка Карнак с леко наведена глава и запита: — Значи хиксосите възнамеряват да сплашат сърцата ни, а после да се нахвърлят върху нас, така ли?

— Да — фараонът леко потупваше военната корона, сложена върху специална поставка: — Войниците ми няма да го очакват. Дано боговете са ни на помощ. Защото, след като Мерецегер изиграе номера, ако случайно се подхлъзна, спъна или сторя погрешно движение…

— Може да бъде и по-лошо — прекъсна го Карнак, забравил правилата на протокола. — Хиксосите са лукави и коварни. Съгледвачите ни съобщават за приближаващи пясъчни бури. Ако някоя от тях се разрази в деня на битката и слънцето изчезне от небето, пък и дори само да се скрие зад облак…

— Всички ще сметнат, че е дело на Мерецегер — довърши изречението фараонът. — Ала моите воини добави той с усмивка, — моите Пантери, обичните ми нактуа могат да предотвратят това зло и да донесат голяма слава на Египет! — той обходи с поглед шатрата, охранявана от мариянусите — личната му стража. — Вам, мои храбреци, е поверено бойното знаме на Сет — фараонът посочи към пода, където то бе поставено с характерната му емблема: главата на злото божество с червеникава коса, щръкнала иззад кучешка маска. — Сет е ваш покровител, сянката му ще бъде с вас и ще ви предвожда, а крилете му от черни пера ще объркват и ще измъчват умовете и сърцата на хиксосите! — Бейлет бе затаил дъх в напрегнато очакване да разбере накъде се насочват думите на фараона. — Утре вечер — продължи върховният владетел — луната ще бъде почти напълно забулена на тъмното небе. Трябва да проникнете в лагера на хиксосите, да убиете Мерецегер и да се върнете обратно с главата й и с десетте чаши на Скорпиона, които тя пълни с кръвта на жертвите си!

— Да убием Мерецегер! — възкликна Карнак. — Да донесем главата й! И чашите на Скорпиона!

Бейлет бе очарован от идеята. Вече знаеше за десетте златни чаши с изображение на скорпион от чисто сребро с рубинени очи отстрани; навярно чашите стояха в златен поднос.

Сега той се откъсна от унеса на спомените и погледна към полицата, намираща се встрани от наоса. Изправи се, поклони се на статуята и протегна ръка, прошепвайки: „Не е светотатство!“ После се загледа в съкровището, чийто блясък сякаш примигваше на меката светлина на алабастровите лампи, поставени в ниши по стените. Докосна подноса от чисто злато, върху който вече се намираха три от чашите. Взе едната. Тя нямаше дръжка и приличаше на метален бокал — леко стеснена в долната част и висока около педя. Скорпионът от сребърното й украшение стоеше застинал с приготвена за удар опашка. Червените рубини все така блестяха, придавайки зловещо изражение на изображението, сякаш бе живо. Бейлет върна чашата на мястото. Когато умре, неговата чаша също ще бъде поставена върху този поднос…

Коленичи отново върху възглавницата с лек стон заради болката в дясното коляно. Погледна към кошниците с плодове и съдовете с храна и вино, оставени пред наоса. В онази фатална нощ нямаше нито цветя и свежи плодове, нито крепко вино.