Читать «Храмът на Хор» онлайн - страница 87
Пол Дохърти
— Нямам представа, за какво говориш…
— Напротив, много добре знаеш. Беше бесен, че съдията не отсъди веднага в твоя полза. И понеже си видял как онзи убиец Нехему заплаши господаря ми в съда, си решил да се възползваш от ситуацията, нали? Престорил си се на амемет и си изпратил на Амеротке питка със семена от рожков. При това в една от откраднатите кутии от сандалово дърво.
Антеф беше видимо вбесен. Шуфой посочи кесията на колана му:
— А това тук ще взема със себе си!
— В никакъв случай! — ръката на Антеф се спусна към камата.
Устата на Пренхое пресъхна. Обстановката се нажежаваше.
— Ще взема кесията — настоя джуджето. — А ти ще идеш в храма на Маат и ще подпишеш споразумение за развода с Далифа. Ще се откажеш от всички претенции към нея и имота й. И до изгрев-слънце да си далеч от Тива!
Войникът отстъпи назад:
— Наистина ли мислиш, че ще те послушам, нещастно джудже? Вярваш ли, че просто ей така ще си замина и ще гледам как други се веселят вместо мен? След всички положени усилия? — лицето му беше изкривено от гняв.
— Да — отвърна Шуфой. — Иначе те очакват каменните кариери или затворът!
Антеф се раздвижи бързо. Извади камата си и замахна към Шуфой, но дребосъкът се дръпна настрани и рязко заби ножа си в стомаха му. Войникът падна на земята, от устата му бликна кръв. Лежеше по гръб с изпънати крака, кашляше и се давеше, потрепери няколко пъти и замря.
— Ти го уби! — извика Скитника по реката.
Пренхое отстъпи и нервно облиза устни. Шуфой беше невъзмутим, очите му блестяха. Изправи се срещу тях и властно заяви:
— Антеф беше закоравял злодей. Заплаши господаря ми, върховния съдия в Залата на двете истини. Дадох му шанс за живот, но той избра смъртта. Решението беше негово. Вие сте ми свидетели. Беше самоотбрана, нали?
Пренхое кимна:
— Но ти го направи нарочно, нали, Шуфой?
— Може би — усмихна се джуджето. — Антеф беше човек на силата, отмъстителен и зъл. Страхливец, дезертьор, престъпник и крадец… — взе кесията на войника и я хвърли към Скитника по реката. — Занеси тялото му в Некропола. Увери се, че душата му ще поеме пътешествието си към Далечния хоризонт.
Амеротке седеше със скръстени крака върху леглото в покоите си в храма на Хор. Беше се върнал късно предишната вечер. Сега помощниците му стояха пред него, преливащи от желание да се похвалят как бяха изпълнили заръките му. Съдията им се усмихна:
— По лицата ви личи, че имате да ми казвате нещо.
— Да, но нека първо чуем какво стана в Червените земи? — отвърна Шуфой.
Съдията описа какво бяха открили в Залата на подземния свят.
— Значи от Рамос са свалени всички обвинения? — попита Пренхое.
— И да, и не, скъпи ми родственико. Двамата младежи са влезли в лабиринта и са били погълнати от подвижните пясъци. Рамос е невинен по отношение на обвиненията в предумишлено убийство и няма да бъде съден в Залата на двете истини. Но пък стореното от него е глупаво. Ако беше отишъл да потърси приятелите си, вместо да отведе конете им, те можеха да са живи. Рамос ще трябва да живее с тази мисъл до края на дните си. Нищо в живота не е чисто черно или чисто бяло. А какво стана тук?