Читать «Храмът на Хор» онлайн - страница 84

— Верни ли са? — попита възбудено Пренхое.

— Има ли значение? — Шуфой потри остатъка от носа си. — Не е важна историята, а начинът, по който се разказва.

Помещението беше задимено, маслените лампи даваха колкото светлина, толкова и дим. По стените играеха сенки. Отвън в двора двамина се биеха с ножове. Носач на трупове от Некропола обикаляше по масите и предлагаше на посетителите да ги заведе в някаква пещера, където можел да им покаже мумия на погребан жив човек.

— Косата му е с цвета на пшеницата — разказваше той. — А кожата му е по-светла от пясъка.

— Какво чакаме? — попита Пренхое.

— Господарят ми възложи задача — отвърна Шуфой — и аз смятам да я изпълня.

От сумрака изникна сянка и се настани на отсрещния стол. Новодошлият беше слаб, жилест, с остри черти, щръкнал като клюн нос и присвити очи. Кожата му беше загоряла от слънцето. Не носеше перука и изглеждаше така, сякаш не се бе бръснал от няколко дни. Беше облечен с мръсна жълта туника. Пренхое забеляза, че непознатият е еднорък; на мястото на другата ръка черна превръзка покриваше обгоряло чуканче. Мъжът разтвори ръка:

— Ей, дребен, намерих каквото искаше…

— Кой си ти? — попита Пренхое.

Непознатият се извърна към него за момент:

— Не е твоя работа. Кой е тоя женчо с теб, Шуфой?

— Един приятел — отвърна джуджето. — Писар е при господаря ми.

Мъжът се извърна към Пренхое:

— Нямам име, писарю. Наричат ме Скитника по реката.

Шуфой му подаде късче сребро.

— Ако ме излъжеш…

— Няма — отвърна бързо скитникът. — Но новината изобщо не е добра. Мъжът, дето се нарича Антеф, наистина е тръгнал на поход с войската. И е бил ранен в голямата битка край делтата… След това се е появил в Мемфис. Твърди, че си е загубил паметта, но аз чух съвсем друга история. Говори се, че е дезертирал и дори, че се е оженил отново.

— За кого се е оженил? — обади се Пренхое.

— Има ли значение, писарю? За някоя кобила се е оженил, естествено — Скитника по реката се засмя и оголи кучешките си зъби. — Влюбил се е в дъщерята на някакъв търговец, който имал дюкян до храма в Мемфис.

— И какво е станало след това? — не се стърпя Шуфой.

— Не знам точно. Някаква семейна разправия и бащата го изхвърлил.

— За какво?

— За кражба.

— Пари, сребро?

— Не — поклати глава скитникът. — Откраднал товар с кутийки от сандалово дърво.

— Така ли? — широка усмивка грейна върху лицето на Шуфой. — Ще ми направиш ли още една услуга? — той се приведе и прошепна нещо в ухото на скитника.

Мъжът вдигна озадачено вежди, но след това кимна.

— Но без пари няма да стане…

— Вече ти дадох достатъчно — отвърна Шуфой. — Но ако направиш това, което те помолих, може и да не кажа на приятеля си от охраната на храма за древните предмети, които изчезнаха от светилището.

Скитника по реката се ухили, бутна стола си назад и бързо изчезна.