Читать «Храмът на Хор» онлайн - страница 27

— Отец Прем! Господарят… — викаше Сато. Пазачите се шмугнаха край него и хукнаха нагоре. Стълбите се изпълниха с хора. Слугата бутна вратата. Все още беше заключена и със спуснато резе. — Някой го нападна, аз го чух… Чух го да крещи…

— Прозорецът! — обади се един от пазачите.

— Невъзможно! — отвърна друг. — Той е на най-малко десет разтега от земята…

— Не сте ли чували за въже? — изсумтя капитанът на стражата.

Пазачите се втурнаха надолу. Изблъскаха Сато настрани, донесоха греда от здраво смокиново дърво и след няколко удара вратата беше разбита. Резето от вътрешната страна се счупи и вратата увисна на кожените си панти. Стражите влязоха и Сато ги последва.

В килията миришеше на розова вода, пергамент и… на прясна кръв. Прем лежеше на леглото, сламената му шапка беше паднала на пода, а главата му бе плувнала в кръв. Сато се извърна и повърна в медното легенче в ъгъла. Пристигнаха жреците, водени от Хани, върховния жрец на храма.

— В името на дъха на Хор! — изстена Хани. — Главата му е разбита!

Сато се върна до леглото. Върховният жрец бе прав — челото на стареца беше хлътнало навътре. Покрай слепоочията се виждаха дълги бразди, сякаш оставени от ноктите на огромна котка.

— Сякаш някакво животно е било тук… — обади се капитанът на стражата.

— Но как е могло да влезе? — попита върховният жрец на Хор.

Слугата се озърна през рамо. Дървените капаци на прозореца бяха плътно затворени. Той се приближи и ги отвори. Пое с наслада нощния въздух и погледна към земята. Отдолу го гледаха стражници с фенери.

— Няма никой, нито пък въжена стълба — извика един пазач и посочи към основата на кулата. — Кално е, но не се виждат никакви следи…

Сато затвори капаците и се осмели да се обади:

— Господарю Хани, който и да е убил господаря Прем, не си е отишъл през прозореца…

— Невъзможно! — извика капитанът. — Вратата беше залостена отвътре.

— Проверете покрива — заповяда Хани.

Стражите забързано излязоха и се втурнаха нагоре по стълбите. След малко се върнаха с обезсърчени лица.

— Няма никой, господарю, само малка масичка и две възглавнички.

В стаята настъпи тягостна тишина. Сато се досещаше какво си мислят стражите: че кулата се обитава от демони. Хани се приближи до леглото и нежно покри с чаршаф окървавеното лице на Прем.

— Занесете тялото в Дома на мъртвите — заповяда той. — Нека балсаматорите си свършат работата — после се приближи до вратата, обърна се и вдигна глава. Острият му нос сочеше към небето, очите му обиколиха стаята изпод натежалите клепачи. — Отивам в двореца — обяви той. — Това е второ убийство в храма. Божественият фараон трябва да бъде информиран!

Горната ти устна е Ирис, а долната — Нефтис. Плътта ти е Озирис, а ръцете ти — божествената душа. Пръстите ти са сини змии, а страните ти — двете пера на луната. Ти си хлябът за опечалените и виното за жадните. Ти си златният щит на Египет.

След като химнът приключи, Амеротке коленичи и опря чело о пода на тронната зала в Дома на вечността. От сребърни кадилници се надигаха бели облаци благовония и се смесваха с горчиво-сладкия аромат на билки и цветя от хилядите венци, подредени около стените. В далечния край на залата върху издигнат подиум с измазани колони седеше царицата фараон на Египет Хатусу. Тронът й беше от алабастър, украсен със златни кобри и щедро инкрустиран със скъпоценни камъни. Нозете на божествената почиваха върху ниско столче от слонова кост, с крака във формата на лъвове. Амеротке разбираше, че му е оказана голяма чест. Царицата го беше повикала пред събраните тук високопоставени особи, за да демонстрира недвусмислено колко много уважава върховния съдия в Залата на двете истини.