Читать «Клопка» онлайн - страница 2

Мобилният ми телефон завибрира и аз за малко да подскоча от изненада. Помислих, че е Чина, но не беше тя — беше Джена, бившата ми съпруга. Натиснах бутона и отговорих:

— Здрасти.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита тя.

— В момента съм малко зает.

— Трябва ми детегледачка за утре вечер. Може да доведеш и Шели, ако искаш.

— С Шели имаме проблеми — отвърнах.

— Пак ли? Но тя е страхотна.

— Аз имам проблеми със страхотните жени.

— На мен ли го казваш?

Джена, красивата ми бивша съпруга, се бе омъжила отново преди цели осем години. Сегашният й съпруг е уважаван хирург на име Ноел Уилър. Ноел е доброволец в младежкия център, в който работя. Харесвам го, той също ме харесва. Има дъщеря от предишен брак, а двамата с Джена си имат шестгодишно момиченце, което се казва Кери. Аз съм кръстник на Кери и двете му деца ме наричат чичо Дан. Сегиз-тогиз изпълнявам ролята на семейна детегледачка.

Знам, че всичко това звучи дяволски цивилизовано и доста нелогично, каквото, предполагам, е и в действителност. В моя случай би могло да се каже, че е просто въпрос на необходимост. Нямам си никого — нито родители, нито деца — тоест съществото, което е най-близко до представата ми за семейство, е бившата ми жена. Хлапетата, с които работя, които покровителствам и на които се старая да помагам и закрилям, са моят живот, въпреки че в крайна сметка никога не съм сигурен дали върша нещо добро, или не.

Джена се обади:

— Земята вика Дан.

— Ще дойда — отвърнах аз.

— В шест и половина. Незаменим си.

Джена ми изпрати въздушна целувка по телефона и затвори. Погледнах мобилния си за миг и си спомних сватбения си ден. Беше грешка, че се ожених. Винаги греша, като се сближавам с хората, ала не мога да не го правя. Някой настройва душата ми така, че започвам да философствам по въпроса колко по-добре е да съм обичал, отколкото изобщо да не позная любовта. Струва ми се, че това не се отнася до мен. Да повтаряме грешките си, дори когато сме придобили опит, е неразделна част от човешката същност. И ето ме сега тук, бедното сираче, което със зъби и нокти се бе борило да стане най-добрият в класа в елитното училище от Бръшляновата лига, ала което никога не бе положило ни най-малко усилие да разбере кой е всъщност. Колкото и да е банално, аз исках да имам някого в живота си. Уви, това не ми е съдба. Аз съм един самотник, комуто е отредено да живее сам.

— Ние сме отпадъците на еволюцията, Дан…

На това ме научи любимият ми приемен „баща“. Беше университетски преподавател с вкус към философски спорове.

„Помисли си само, Дан. Най-силните и най-интелигентните от цялото човечество — и какво направиха? Сражаваха се. Войните престанаха едва през изминалото столетие. Преди това сме изпращали най-добрите от нас да се бият на фронта. Тогава кой си е оставал вкъщи за нуждите на възпроизводството, докато каймакът на човечеството е загивал по далечните бойни полета? Сакатите, болните, слабите, недъгавите, страхливците — с една дума, най-неподходящите. Ето какъв второстепенен генетичен продукт сме ние, Дан — хилядолетия наред са късали цветята, за да останат плевелите. Така че ние всички сме боклуци — най-мизерните остатъци от погрешното размножаване в течение на векове.“