Читать «Дневникът на един убиец» онлайн - страница 21

– Баща ти не се тревожи за него – възрази Ан. – Убеден е, че ще се справите. Но ти приличаш на мен – постоянно се притесняваш.

– Значи сме в еднакво положение: ти се притесняваш за мен, аз се притеснявам за делото.

И двамата се усмихнаха. "Ник прилича по характер на мен – помисли си Ан, – но на външен вид е одрал кожата на Уолтър; когато се е съсредоточил върху нещо, дори челото си сбръчква по същия начин."

– Не се мръщи – смъмри го тя, докато той отваряше вратата.

– Знам, ще ми станат бръчки.

– И не се притеснявай за делото. Знаеш, че ще спечелите, В асансьора на слизане от тридесет и шестия етаж Ник си помисли: "Точно в това е проблемът, мамо. Ние ще спечелим благодарение на техническо недоглеждане и негодникът ще остане на свобода." Клиентът им бе юрист, бръкнал в спестовните сметки на доверилите му се наследници, а мнозина от тях отчаяно се нуждаеха от завещаните им пари.

Реши да повърви, а после да вземе метрото до апартамента си в Сохо. Но дори свежият нощен въздух не разсея депресията, която започваше да се превръща в неизменна част от състоянието му. Прекоси Таймс скуеър, ала почти не забеляза блесналите светлини наоколо.

Не е необходимо да си лейди Макбет и да убиеш някого, за да изпитваш чувството, че по ръцете ти има кръв, помисли си той.

Четвъртък, 22 март

10 .

Откакто започнаха да копаят за плувния басейн, беше наясно с вероятността да попаднат на скелета на Марта. Можеше само да се надява, че безименният пръст е още в найлоновия чувал. Но дори костта да бе изпаднала, щяха да намерят пръстена. Нито един репортаж не пропусна да съобщи, че пресяват на ръка пръстта от всеки сантиметър на изкопа.

Прекалено много беше, разбира се, да се очаква от съдебния лекар да се досети, че Марта и Маделин са умрели по един и същи начин. Марта със затегнат около врата шал, а Маделин – удушена с колосания ленен шлейф, дръпнат от талията ѝ, когато се опитала да побегне.

Тази част от дневника можеше да рецитира наизуст.

Странно е да се отбележи, че без нито един жест от моя страна Маделин разбра, че е допуснала грешка, като е дошла в къщата ми. Нервно приглаждаше с дългите си тънки пръсти полите на роклята си, макар изражението ѝ да остана непроменено.

Наблюдаваше ме, докато заключвах вратата.

– Защо го правиш? – попита тя.

Вероятно е забелязала нещо в очите ми, защото ръката ѝ се стрелна към устата. Видях как мускулите на шията ѝ се напрегнаха, когато се опита да изкрещи. Ала беше така изплашена, че успя само да прошепне: "Моля те!"

Опита се да изтича край мен, за да стигне прозореца, но аз я улових за шлейфа и го размотах. После го взех с две ръце и го обвих около врата ѝ. Именно тогава със забележителна сила тя се опита да ме удари и ритне. Вече не бе като треперещо агънце, а тигрица, бореща се за живота си.

По-късно се изкъпах, преоблякох се и се отбих при родителите ѝ, вече силно разтревожени за нея.

Пепел при пепел. Пръст при пръст.

На първа страница на всички вестници – дори на "Таймс" имаше снимка на Марта. Защо не? Няма начин в новините да не попадне съобщение за намереното тяло на красива млада жена, произхождаща от знатно семейство, живяла в привилегирован квартал. Но още по-достоен да попадне в новините бе фактът, че в найлоновия чувал е намерен безименен пръст с пръстен. Дълбоко се надяваше да се досетят, че именно той е поставил костичката в ръката на Марта.