Читать «Новачката» онлайн - страница 8

— Добре ли прекара лятото след Испания? — почти проплака тя, като полагаше старание да звучи, колкото е възможно по-безразлично.

— Да, така ми се струва. Лексингтън беше безумно отегчителен, както обикновено — той извади клечка за зъби иззад ухото си и я пъхна между леко напуканите си устни.

Кели се облакъти върху рамката на старото, боядисано в бяло легло. Гостуването му в Испания тръгна накриво още от самото начало. Първо, беше се наложило да лети с двуместен самолет и когато пристигна, беше рязък и нервен. Тръгна направо към бара, но не към някое от онези приятни малки кафенета на открито, а просто към най-близкия възможен бар, на самото летище. После пък заспа на дивана на Върнън, което си беше проблем — този диван е от жизнена необходимост за баща й, който трябва да може свободно да сяда и да гледа международните новини по CNN във всяка една свободна минута, в която няма работа. Кели сви устни и задъвка прясно оформените си нокти.

— Добре, това е чудесно — отговори накрая. Искаше й се да обвие ръце около него и да го целува навсякъде, но едва ли щеше да го направи… та той не бе сторил и опит да я прегърне на влизане! После мерна позната фигура зад Изи и сърцето й подскочи.

— Господин Уолш! — изграчи Анджелика Пардий, управителката на „Дъмбъртън“. Анджелика нямаше и трийсет, но изглеждаше така, сякаш много бърза да достигне средна възраст. Днес например носеше тънък, безформен пуловер; права, черна пола до коляното и благоприлични черни обувки. Прасците й бяха синкаво-бели, с добре очертани вени.

— Трябва ли да ви докладвам вече?

Изи подскочи:

— Извинявам се — каза той и объркано сложи ръка на челото си, все едно пострадал от внезапна амнезия. — Не съм бил тук толкова отдавна и изглежда съм забравил в кое общежитие се помещавам!

Изи погледна Кели през стаята, право в очите и тя почувства, че настръхва.

— Ще те видя ли по-късно? — най-после успя да отвори уста.

Изи кимна едва забележимо.

— Конюшните? — прошепна Кели.

— Утре. — Отвърна Изи. „И защо не тази вечер“, прииска й се да попита, но не го направи.

— Г-н Уолш! — от устата на Анджелика се разхвърча слюнка; тя сграбчи маншета на ризата му и лицето и доби тревожно ален цвят.

— Добре, де! Казах вече, че тръгвам! — излая Изи.

Анджелика поклати глава и забързано го поведе надолу към залата. Кели се обърна и се зазяпа през прозореца. Изоставените конюшни — мястото на миналогодишните им тайни срещи. Само неколцина от учениците в „Уейвърли“ водеха собствените си коне, така че някои от клетките бяха постоянно празни. Тя се мразеше за това, че предложи първа срещата. Трябваше да бъде обратното.

Тълпи от новобранци се изсипваха пред стълбището на „Дъмбъртън“ и влачеха планини от багаж. Кели забеляза колко превъзбудени изглеждаха момичетата. Можеше да разбере защо. Толкова много са нещата около едно преместване в кампус, за които просто няма как да бъдеш подготвен! Скоро те щяха да открият, че не се нуждаят от половината боклуци, които са понесли и че са забравили истински необходимите неща — като например празно шише от шампоан, в което да си криеш водка. Видя как момичешкото множество се раздели, за да направи път на Изи, който слизаше по стълбите и кимаше към новите, невинни лица. За бога, трудно беше да излизаш с такъв флиртаджия. Тя скри лице в ръцете си. Очевидно нещо се беше объркало в Испания. В последната нощ, която прекараха заедно, тя му призна тайна, голяма и трудна за споделяне. И каква беше реакцията му? Никаква. Мълчание. Кели въздъхна. Трябва, просто трябва да поговорят за това утре… макар тя да очакваше и друго, освен просто разговор.