Читать «Отвъд килера» онлайн
Уилям Уортън
Уилям Уортън
Отвъд килера
Посвещава се на всички мои приятели.
Уилям Уортън
Първа глава
Това се случи през втората година откакто по-малката ни дъщеря започна работа като учителка по някаква програма на ЮНЕСКО в Ханой; тогава съпругата ми Емили замина за втори път за Далечния изток. Този път в пътуването й имаше повече смисъл: щеше да гостува на дъщеря ни и може би да й помогне да осинови някое мъничко виетнамче.
Беше се уговорила с една моя братовчедка, Мери Лу, която работи в „Нортуест Еърлайнс“, да лети с нея до Банкок уж като придружаващ я член на семейството. Билетът до Банкок струваше сто и петдесет долара, а полетът от Банкок до Ханой беше още по-скъп, но изкушението пред жена ми бе неустоимо.
За разлика от Емили не изпитвах особено желание да пътувам, освен за да видя дъщеря си и съпруга й. Братовчедка ми обаче можеше да вземе само един придружител. А Емили много искаше да отиде.
Прекарахме целия септември на въпросната 1997 година в къща на брега на океана край градче на име Оушън Гроув в Ню Джърси. Нанасях последните, мъчителни корекции на една моя книга, наречена „Плаващ дом“.
За мен този етап от писането или редактирането е доста болезнен. Като човек, който през целия си живот е бил художник,
Искаше ми се да отида някъде на почивка, а не да попадна в един полуразрушен град, прочут с жегата, влагата и дъжда, нищо, че дъщеря ми живееше там. Въпросът бе какво да правя, къде да отида. В известен смисъл — макар почти винаги да съм изкарвал сам прехраната си, понякога по доста необичайни начини в сравнение с повечето ми познати — целият ми живот прилича на една дълга ваканция.
През своя живот съпругата ми Емили винаги е изпитвала две неутолими географски страсти — Париж и Изтока. Извадихме достатъчно късмет и последните трийсетина години живяхме в Европа, предимно във Франция и най-вече в Париж. Първоначалното ни оправдание бе желанието да спасим децата си от американската телевизия, но сега осъзнавам, че в него се крие нещо повече. Така или иначе, жена ми не беше ходила в Ханой; през 1997 година малцина американци можеха да се похвалят, че са били там.
Аз обаче не изпитвах никакво желание да отида не само във Виетнам, а където и да било в Далечния изток. Аз съм нещо като глобален шовинист. Човек, пуснал дълбоки корени в западната цивилизация. Литературата, изкуството, театърът, балетът на Европа осмислят съществуването ми. Може би щях да се почувствам добре, седнал в някое улично кафене, загледан в минувачите, отпивайки саке или каквото там пият виетнамците, може би дори зелен чай (отврат!) без захар. Но нямаше да изпитам удоволствие да бъда влачен насам-натам от професионални гидове, от едно натруфено място на друго, да се взирам през прозореца на автобуса в лицата на гладни, враждебно настроени хора, които имат достатъчно основание да ме мразят само защото съм американец, или да се провирам с мъка сред необятно множество от нисички хора на велосипеди или с рикши. Сигурен бях, че няма да ми допадне. Емили пък беше сигурна, че ще й хареса, и се оказа права. Сега дори е по-голяма познавачка на начините за приготвяне и поднасяне на чай. Скоро може и да овладее изкуството да яде ориз само с една пръчица.
