Читать «Травнишка хроника (Консулски времена)» онлайн

Иво Андрич

Травнишка хроника

(Консулски времена)

Пролог

На края на травнишката чаршия, под студения и пенлив извор Шумеч, открай време съществува малкото Лутвово кафене. За този Лутво, първия стопанин на кафенето, не си спомнят дори най-старите люде; навярно той почива вече поне стотина години в някое от пръснатите травнишки гробища, но всички отиват на кафе при Лутво и името му се помни и споменава там, където са забравени имената на толкова султани, везири и бейове. В градината на кафенето, в подножието на хълма, под самата скала, има уединено, прохладно и малко височко място, където расте стара липа. Около нея и между камъните и храстите са наредени ниски пейки с неправилна форма, на които човек сяда с истинско удоволствие и тежко се разделя с тях. Изтъркани и изкривени от времето и от дългата употреба, те са сраснали и са се слели напълно с шубраците, земята и камънака наоколо.

През летните месеци, т.е. от началото на май, та до края на октомври, по стара традиция след обед около икиндия на това място се събират травнишките бейове и по-първите люде на града, които имат достъп до тяхната среда. В тези часове от деня никой друг от гражданите не се осмелява да седне и пие кафе на това възвишение. Това място се нарича Софа. Поколения наред тази дума има в народния говор на Травник свое утвърдено обществено и политическо значение, защото, каквото се каже и говори, каквото решение се взема на Софата, все едно, че е решено между аяните, в Дивана при везира.

И днес тук са насядали десетина бейове, макар че денят е облачен и подухва вятър, който по това време на годината докарва дъжд. Последният петък е от месец октомври на 1806 година. Бейовете седят по местата си и тихо разговарят; повечето от тях следят замислено играта на слънцето и облаците и от време на време сърдито покашлюват.

Става дума за една голяма новина.

Един от тях, някой си Сюлейман бей Айваз, който тези дни е бил по работа в Ливно, разговарял там с някой си от Сплит, сериозен човек, както казва, и от него чул новината, която сега разказва на бейовете. Но людете не го разбират, разпитват го за подробности и го карат да повтори казаното. Сюлейман бей обяснява:

— Ами такива работи: човекът направо ме попита: „Готвите ли се в Травник за гости?“ — „Няма такова нещо — отвръщам аз, — не ни е до гости.“ — „Е, дали на вас ви е до гости, или не, не е важно. Трябва да се готвите — отсича той, — защото ще ви дойде френски консул. Поискал Бонапарт от Портата в Стамбул да му разреши да изпрати свой консул, да открие консулство в Травник и там да живее. И вече му разрешили. Можете още тази зима да очаквате консул.“ — „Стотици години живеем без консули, та и занапред можем да караме така — казвам аз на шега, — а и какво ще прави консул в Травник?“ Но той едно си знае: „Било, каквото било — казва, — сега ще трябва да заживеете с консул. Такива времена дойдоха. А консулът ще си намери работа: ще седне до везира да нарежда и разпорежда, да гледа какво правят бейовете и агите и какво — раята и всичко да съобщава на Бонапарт.“ — „То па нито е било, нито ще го бъде — отрязвам аз гяурина, — никога никой не е заничал в нашите работи, та няма да може и този.“ — „Е, ваша си работа — отвръща той, — но консула ще трябва да приемете, защото, каквото Бонапарт е поискал, никой досега нищо не му е отказвал, та и султанът в Стамбул няма да му откаже. А щом Австрия разбере, че сте приели френски консул, ще поиска да приемете и австрийски, а след нея ще се обади и Русия…“ — „Е, комшу, ти далече я откара“ — прекъсвам го аз, а той само се подсмива, гадът му католически, и се хваща за мустака: „Този мустак да ми отрежеш, ако не стане така, както ти казвам, или нещо такова.“ Ето, това чух, добри люде, и никак не ми излиза от главата — завършва Айваз приказката си.