Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 7

„Да-да, миличка — промърморвах аз на себе си, — умирате.“

През тези двадесет и четири дни салонът в „Алеята на вдовицата“ се бе превърнал в моята крепостна кула. Седях до прозореца, взирах се в огъня, наблюдавах как се променя приливът и след четири бърбъна, десет цигари и дузина бисквити със сирене (моята вечеря) имах чувството, че съм поне един страдащ от любов владетел, който живее край морето.

Отплатата за нещастието, самосъжалението и отчаянието е, че когато са почерпени с достатъчно питиета, силите на въображението се връщат с нова сила. Без значение дали са изкривени под властта на такива обстоятелства, те се връщат. В тази зала напитките ми бяха подавани навреме, за да поддържам огъня, от една покорна барманка, която без съмнение ужасно се страхуваше от мен, макар че никога не казвах нещо по-предизвикателно от „Още един бърбън, моля“. При все това, тъй като тя работеше в бар, разбирах страха й. Аз самият много години съм работил в бар. Бих могъл да разбера убеждението й, че съм опасен. Това бе очевидно от начина, по който се съсредоточавах, за да се държа възпитано. По времето, когато бях барман, бях наблюдавал внимателно неколцина клиенти като мен. Те никога не създаваха грижи, но само до един момент. И тогава цялата зала можеше да бъде превърната на пух и прах.

Самият аз не мислех, че принадлежа към тяхната категория. Ала как бих могъл да твърдя, че не заслужавам мрачните очаквания на служителката от бара? Оказваше ми се точно толкова внимание, колкото желаех, а и получавах абсолютно всичко, от което бих могъл да се нуждая. Управителят, млад и приятен човек, твърдо решен да поддържа атмосферата на заведението, ме познаваше вече от няколко години и докато идвах, придружаван от богатата си съпруга, ме смяташе за някакъв рядък екземпляр от местното добро общество, независимо от това колко необуздана можеше да стане Пати Ларейн, когато пиеше. Богатството си струва уважението! Сега, когато бях сам, той ме поздравяваше на влизане, казваше довиждане, като си тръгвах, и очевидно беше взел решение като собственик изобщо да не ми се бърка. В резултат на това малцина посетители биваха канени в салона. И така всяка вечер аз можех да се напивам толкова, колкото ми се щеше.