Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 124

Паяка ме наблюдаваше и когато свърших, рече:

— Ей, човече, прояви милост. Нужна ми е лекарска помощ.

— Защо си казал, че аз съм ти откраднал ножа? — в отговор го запитах аз.

— Някой ми го открадна. Намерих си нов, но той е много шибан.

— Сега е забит в кучето ми.

— Съжалявам, човече. Нямах нищо против кучето ти.

Точно така накъсано разговаряхме. Оставих го при фургона, внимателно заобиколих покрай Студи, за да не се нахвърля пак с щангата, коленичих до Каскадьор, който лежеше мъртъв близо до поршето, любимата му колесница, и успях със здравата си ръка да го настаня на предната седалка.

След това потеглих за вкъщи.

Да ви разказвам ли за достойнствата на битка като тази? Успях да събера сили да не рухна, достатъчно дълго, за да сваля двете пластмасови торбички в избата, където ги поставих в картонена кутия. (Не споменах досега за това, но след още двадесет и четири часа миризмата им щеше да бъде катастрофална.) После изкопах в двора гроб за кучето си и го зарових, като се справих с всичко само със здравата си ръка и здравия си крак — почвата беше омекнала от ситния дъждец — след това взех душ и си легнах. Ако не беше сражението край пътя, не бих могъл да заспя, и до сутринта щях да съм готов за психиатрията. Сега обаче потънах в сън, също като онези, които бяха вече мъртви, и се събудих на сутринта, за да установя, че баща ми е дошъл у дома.

Седма глава

Не бих казал, че двамата се приветствахме кой знае колко за това как изглеждахме. Баща ми бе зает да приготвя нескафе, но в мига, в който ме зърна, остави бурканчето и тихо свирна.

Кимнах. Бях слязъл от спалнята, с отекъл крак, не можех да вдигна лявата си ръка над главата, а в гърдите ми сякаш имаше цяла кофа с буци лед. Господ знае какви кръгове имах под очите си.

Дъги обаче ме потресе много повече. На главата му почти не бе останала коса и беше страшно отслабнал. Над скулите му беше избила ярка розова руменина, която ми напомняше за пожар в открито за вятъра пространство.

Обяснението дойде като докосване до самото това отвратително място. Явно бе подложен на химиотерапия.

Мисля, че беше свикнал очите на околните бързо да скриват първоначалното си отвращение, защото каза:

— Да де, появи се.

— На кое място?

Той направи знак с ръка, с който обясняваше, че е кой знае къде.

— Благодаря ти, че веднага ми изпрати телеграма — рекох аз.

— Мойто момче, когато никой не може да ти помогне, най-добре е да си мълчиш.

Изглеждаше слабоват, което ще рече, че не изглеждаше всесилен. Не можех да преценя обаче дали беше притеснен.

— На химиотерапия ли си? — попитах го.

— Зарязах я преди няколко дни. Унизително е постоянно да ти се гади. — Той пристъпи напред и леко ме притисна в прегръдката си, не съвсем плътно, сякаш смяташе, че носи зараза.

— Чух един виц — рече той. — Семейство евреи чака във фоайето на болницата. Докторът отива при тях. Той е едно празноглаво копеле с бодър глас. Чулулика като влабче. — Баща ми обичаше при случай да ми напомня, така както бе напомнял на майка ми, че коренът му беше от гетото на Хелз Китчън, и да вървят всички по дяволите. Снобизмът му си оставаше с непоколебимо обратен знак и той специално си кривеше устата, за да каже „влабче“ вместо врабче.