Читать «Прозрачни витражи» онлайн - страница 32

— Разбира се, Карина. Проверявайте каквото пожелаете, ще ви зачисля придружител…

Вече съм на вратата, когато подполковникът отново ме вика:

— Карина!

Обръщам се.

Пръстите на Томилин бавно мачкат мушкатото.

— Да предположим, че съм се презастраховал. Изплашил съм се за вас. Разбирате ли? Бандитите могат да са много обаятелни… за разлика от мен и вас. Но ние сме от едната страна на барикадата. Те — от другата. Това… не трябва да се забравя. Елате към два часа, става ли? Надявам се, че ще си промените мнението.

Пръстите му продължават да мачкат нещастното цвете, което не се е провинило в нищо. Освен в това, че при нас има традиция да кръщаваме оръжията с имена на цвета.

Не ми остава нищо друго, освен да кимна на подполковника.

Някога, щом разбра че смятам да постъпя в юридическия, татко ми каза… тогава не приех думите му на сериозно, замислих се доста по-късно. Не, баща ми не говореше за опасностите в работата на следователя или експерта. Той просто отбеляза, че докато защитаваш закона, е много лесно да го нарушиш. Именно за да го защитиш. И че служебният дълг и обикновеният човешки морал ще се борят в душата ми… докато единият не победи.

Не, отначало не повярвах…

Но най-отвратителното е разбирането, че вече няма никаква борба. Аз избрах. Чингиз и неговите приятели могат да са много убедителни. И дори са прави… от общочовешка гледна точка. Само че и Томилин е прав — не може да се бориш с престъпността във виртуалността със стари средства.

И още… нима аз самата не искам да стана дайвър? Да разбера, да видя… да сглобя пъзела си докрай…

Оставям пазача в килията на Антон Стеков и влизам във „Вътрешната Монголия“ на неуспелият борец за свобода. Напразно лежа в затвора, напразно приятелят ти е раздавал подкупи. Нищо няма да спрете. Дори снизходително няма да забележат бягствата ви…

Този път Стеков не стои пред телевизора. Разхожда се из стаята, размахва ръце и говори нещо полугласно. Аз се спирам на прага на „стандартният апартамент“ и гледам затворника с недоумение.

Да не би да се е побъркал?

Антон Стеков, който спокойно се измъква от виртуалният затвор в Дийптаун, общуваше със своето фантомно семейство! С „програмиста Алексей“ и синът му „Артем“.

— Ако питаш мен — хващай го за врата и го замъквай в дълбината! — почти реве Антон. — Какво му става на Ленка? Трудно му е да бъде Бог, неговата…

— Подляр, не псувай! — с жив, човешки глас отговаря „стандартният програмист“.

— Нищо, вече не е малък — мърмори Антон, поглеждайки накриво към „Артем“. Но все пак понижава тон: — Длъжни сме да го убедим…

И в този момент най-накрая ме забелязват. Скучаещият „Артем“ се оглежда, вижда ме и казва:

— Е, дочакахме… Чингиз, имаме гости!

1001

Всъщност няма на какво да се учудвам.

Ако има канал „навън“, чрез който Антон Стеков е излизал от затвора, то той ще работи и в обратната посока. А да избереш за тела марионетките, които разиграват своя мизерен спектакъл пред Стеков, е повече от разумно. Унилият стандартен програмист изобщо не прилича на Чингиз. Но това е той. А в тялото на детето е онзи младеж, който беше с него в колата.