Читать «Прозрачни витражи» онлайн - страница 22

Не продължих да го разпитвам. Сигурно е работил на някоя специфична операционна система и когато е излязла от употреба, не е успял навреме да се преквалифицира.

— А после? — попита татко.

— После… дойде полиция. Домъкнаха скенери, прочетоха следите… казват, че е стреляно с нещо незаконно, второ поколение. Явно машината е унищожена. Започнаха да търсят стрелеца… но къде ти…

— Не те ли заподозряха?

— А, не… претърсиха ме, но нищо.

— А пистолетът му?

— Запалка — аз наведох очи. — Най-обикновена запалка! Шегаджия…

Татко въздъхна. Погледна към тъмния прозорец. По улицата, плъзгайки фаровете по мокрия асфалт, премина кола. Някоя хубава марка, премина почти безшумно…

— Каринка, нека да помислим малко… Първо — как смяташ, този Чингиз излъгал ли е за затвора?

— Мисля, че не — признах аз. — Там има нещо мътно. Не може нашите да хвърлят такива пари на вятъра! Дори и за да се поперчат пред чужденците!

— Добре… — татко ме погледна крадешком и попита: — Имаш ли цигара?

— Откъде? — опулих очи аз.

— Карина…

— Сега, тате…

Пуша рядко. Но винаги нося кутия „Ротманс“ в чантата си. Затворихме вратата на кухнята и запушихме. Беше някак неловко да пуша с баща си… за последен път изпитвах такава неловкост на десет години, когато нашите ме къпаха… тогава не казах нищо, но баща ми повече не влезе в банята с мен.

— Второ. Дайвърите са индивидуалисти — каза внезапно татко. — Далеч по-големи индивидуалисти от хакерите. Няма да воюват за общото благо… но виж, за това, да останат уникални…

Ушите ми загоряха. Мислех си абсолютно същото нещо. Красавецът Чингиз може да говори каквото си иска, но ако задълбаеш по-навътре, винаги ще се открие користна цел. Винаги и навсякъде.

— Вярваш ли в дайвърите, татко? — попитах аз.

— Вярвам, Карина. Трето… — татко ме погледна в очите. — Ако зад виртуалния затвор се крие някакъв сериозен държавен проект… Дъще, за какво ти е това? Дори при побърканите на тема закони и права на личността американци… а какво да говорим за нас.

— Имам задача — казах аз. — Трябва да напиша отчет.

— Напиши. Длъжна ли беше да използваш бръмбари?

— Да. Как иначе да наблюдавам персонала?

— И персоналът какво?

— Работи — свих рамене аз. — Сваля порно от мрежата. Играе на игрички.

— Много добре. Открито е неуставно изпълнение на служебните задължения… или както там му казвате? Нали не беше длъжна да поставяш бръмбари на затворниците? Ами тогава — това е. Не трябва да проваляш собствения си живот заради някаква абстрактна справедливост!

— Татко, а ти познаваш ли някой Чингиз? — попитах аз.

Татко поклати глава.

— И да съм познавал, не съм го запомнил с нищо. Но ти не се притеснявай. Сигурно ти си по-важна за него, отколкото той за теб. Карина?

Аз скочих и отворих вратата на кухнята. Вслушах се. Да… някъде в стаята звънеше мобилния ми телефон.

— Татко, момент…

Само това ми липсваше — нощни повиквания. Не съм си дала номера в работата, и изобщо — този номер го знаят много малко хора.

— Да! — грабвайки телефона от масата, отговорих аз.

— Привет. Прекъснаха ни, Карина.