Читать «Прозрачни витражи» онлайн - страница 2

Сам-самичка!

И настана денят, в който разбрах — днес пъзелът ще бъде сглобен. Останаха ми не повече от петдесет парчета. Най-сложните, почти неразличими едно от друго. Но аз знаех, че днес ще видя цялата картина, завършена.

Не отидох да обядвам, а после — и да вечерям. А мама не ми се скара, донесе ми чай и сандвичи. Дори не забелязах кога ги изядох.

Парченце пасваше към парченце. Цветната мозайка се сля във възел.

И остана последното парченце — вече знаех какво е. Прозрачно, с три зъбчета. Въобще не беше главно, само прозрачно парченце между наведената глава на рицаря и протегнатата към нея ръка на принцесата. Аз протегнах ръка, опитвайки се да го напипам, без да откъсвам поглед от картината.

Кутията с фигурките беше празна.

После обърнах цялата стая нагоре с краката. После плаках ту в ръцете на татко, ту на коленете на мама. Татко обеща, че ще напише писмо във фирмата, произвеждаща пъзела, и те непременно ще ми изпратят липсващото парченце. И даже още един пъзел, за компенсация. Мама прерови кошчето за боклук и изтръска цялата прахосмукачка. Макар и да знаеше, че там няма нищо.

Късно вечерта аз се върнах в стаята си, при почти сглобения пъзел. Ако не знаеш, че едно парченце липсва, можеше и да не го забележиш.

Сега аз знаех истината. Знаех защо е толкова тъжно лицето на принцесата и защо толкова безнадеждно и уморено е склонил глава рицаря. Те никога няма да се докоснат един друг. Между тях е празно.

Приклекнах и положих длани на картината. И придвижих лявата си ръка назад, а дясната — напред.

Стената на замъка се пропука, гущера беше разкъсан наполовина, рицаря се разпадна на блестящи парченца доспехи, принцесата се разпръсна на бели парцалчета от роклята.

Пурпур, ръжда, охра, стара мед, бежово…

Дъга, цветна буря, боядисан сняг…

Когато за пръв път видях дийп-програма, се поразих — колко приличаше завладяващият й калейдоскоп на стария пъзел, разпаднал се под моите ръце.

Но тогава дийп-програмата още не съществуваше. Изобретиха я три години по-късно.

0001

На вратата се спрях за миг, разглеждайки се придирчиво в огледалото. Ох, ама че вид… От огледалото ме гледа унила дама, около тридесетте, с гнусливо присвити устни, наченки на втора брадичка — макар че фигурата й е по-скоро костелива, отколкото охранена. Обезцветената коса е събрана в стегнат кок, червилото на устните е твърде ярко, крещящо, а сенките на клепачите — блатисто зелени. Рокля в мишосив цвят, здрави като на селянка крака с дебели чорапи. Уж не е уродлива, но…

Сексапилността в мен е не повече, отколкото в размазана по чинията изстинала овесена каша.

Чуквам по носа отражението си и изскачам от вкъщи. В отлично настроение, бодра и весела.

А на улицата е хубаво!

Въздухът след краткия проливен дъжд е чист и свеж, слънцето вече се виждаше и светеше. Топло, но не задушно. На двора дрънка на китара симпатичен младеж, и дрънка много добре. Когато минавам покрай него, той вдига глава и се усмихва.

Той се усмихва на всички. Той не е човек, а програма. Смес от справочно бюро, музикален автомат и дежурен. Всеки уважаващ себе си дом в Дийптаун се обзавежда с нещо подобно. Или играят на двора неправдоподобно вежливи и симпатични деца, или на пейката стои спретната старица, или дългокос художник стои зад статива с мечтателен поглед. А при нас — китарист.