Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 38

— Тия дни изядох една мишка.

— Какво?!

— Мишка. Компютърна. Е, не самата мишка, тя е твърда… сдъвках кабела.

— Защо? — тъпо попитах аз.

— Случайно. Бях в дълбината. Седяхме с момчетата в „Дъгата“, пиехме бира с пушена рибка… Ами, моята рибка свърши, взех си от чинията на Макс…

— Нали Макс не пие бира!

— Ами той пи „Фиеста“.

— С пушена риба?!

— За да не се цепи от колектива… — Маниака въздъхна. — Изглежда е трябвало далеч да се пресегна… и съм се мръднал рязко в реалността. Излязох — гледам, кабелът на мишката е прехапан! И като че ли е малко по-къс…

— Коремът как е?

— Засега не ме боли…

Напълнихме чашите си. Маниака продължи:

— А „Лабиринта на Смъртта“ знаеш ли го?

— Да — аз тутакси изтрезнях.

— Наскоро реших да се разсея, отбих се право на седемнайсето ниво. Там сега са направили мазало! Не играчка, а плачка… общо взето, затънах.

— Тоест?

— Не успях да премина в следващото ниво. А без това не ти излиза менюто за изход.

— И какво стана?

— Клечах ден и половина вътре — озлобено каза Маниака. — Събрахме се цяла компания… Всеки го застреляха по десетина пъти, после просто се барикадирахме, стояхме в едно мазе, пяхме песни, гърмяхме по изродите, които ни нападаха… докато не ни се задействаха таймерите.

— Трийсет и шест часа ли ти е времето за непрекъснат престой в дълбината?

— Сега е двайсет и четири часа.

— А Галка?

— Ами… тя беше при тъщата… Льонка, а твоя таван за престой колко е?

— Махнах лимита — признах си аз.

— Ясно… дайвър… — Шурка се засмя насила… — По дяволите! Никога не съм вярвал във вас напълно, макар че подозирах!

— Мене ли?

— Разбира се! За чий са му на един чайник бойни вируси и противоотрови?

Понатъжих се. Нещо в отношенията ни се беше променило. И то прекалено рязко. Може би с времето ще отзвучи…

— Въпреки всичко съм си гола вода, Шурка — мога само да излизам от виртуалността. За мене всяка една програма е куп безсмислени символи и стартиращо файлче.

Маниака кимна.

— Разбирам. Но кажи — би ли си сменил мястото с мен? Кое е по-интересно — да създаваш дълбината, или да властваш над нея?

Мълчах.

— Наливай… — каза Маниака с въздишка.

111

Останах при Маниака до късно вечерта. От „Гинес“ минахме на „Балтика“ шести номер, а за десерт Шурка изрови отнякъде кутия „Кроненбург“, останала от Коледата. И ирландската, и петербургската, и френската бира бяха на ниво.

Дълбоко в себе си се радвах, че поне пред някого съм се разкрил. Моите приятели-хакери се делят на две групи — едните пазят тайна до първата бутилка бира, другите след същата бутилка сякаш я забравят. Шурка е от вторите.

Сега поне ще е наясно защо ми е изтрябвал целият вирусен софт, който къде с истина, къде с лъжа изврънквам от него.

Колко по-просто би било, ако дълбината не те засмукваше толкова, мислех си в таксито по пътя към къщи. Колко по-справедливо и лесно.

Нямаше да има делене на късметлии и неудачници, което е неразбиваемо. Нямаше да го има това безумие — великолепни програмисти, неспособни да преминат границата между илюзията и действителността, и некадърници като мене, които не забелязват тази бариера.