Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 21
Сергей Лукяненко
— Извинете… — девойката хапе устнички, личи си, че се вълнува. — Сигурно съм изключително нетактична, но… как се казвате?
Загрявам.
— Не съм Дмитрий Дибенко. Нали точно това ви интересува?
Девойката изпитателно се вглежда в лицето ми, после кимва. Допива виното на екс.
— Не лъжа — меко казвам аз. — Честна дума.
— Вярвам ви — момичето кимва на бармана, след това ми подава ръка. — Надя.
Стискам ръката й и се представям:
— Леонид.
Ето, че се запознахме, сега можем да минем на „ти“. Дълбината е демократична. Прекалено любезният тон тук се възприема като оскърбление.
Девойката отмята назад коси — красив и естествен жест. Подава чашата си на бармана, който светкавично я пълни отново. Обгръща с поглед залата.
— Как мислиш, той наистина ли посещава виртуалността?
— Не знам. Сигурно. Журналистка ли си, Надя?
— Да — тя се поколебава за миг, после изважда от чантичката си визитка и ми я подава: — Ето…
Визитката е пълна — освен интернет адрес, включва и номер на гласовия телефон, име и презиме. Надежда Мещерская. Списание „Пари“. Репортер. „Windows-Home“ мълчи — значи, визитката е чиста, само лични данни, без никакви изненади. Пускам визитката в джоба си и казвам:
— Благодаря.
Обаче отговор на жеста няма да последва, уви. Но Надя не го и очаква.
— Странно нещо е дълбината — подхвърля тя и отпива от виното. — Ето сега аз съм в Москва, ти си някъде в Самара, това момче е в Пенза…
„Момчето“, мязащо на хубавец от мексиканска сапунена опера, забелязва погледа й и гордо вирва брадичка. Да, Надя е доста наблюдателна, той наистина е руснак…
— Това там е тълпа американоси — без грам уважение продължава Надя, — ей онзи образ сто на сто е японец… нали виждате какви очи си е нарисувал? Всяка нация си има своите комплекси… И така ние се превземаме в несъществуващ ресторант на чаша измислен алкохол, стотици компютри смучат енергия, процесорите се пънат и прегряват, по телефонните линии текат мегабайти безсмислена информация…
— Няма безсмислена информация.
— Да, може би — Надя ми хвърля бърз поглед. — Тогава нека я наречем неактуална. Това ли е новата ера на световните технологии?
— А ти какво очакваше? Обмяна на файлове и разговори за честотите на процесорите? Все пак сме хора.
Надя се мръщи.
— Ние сме хора на новата епоха. Виртуалността може да промени света, а ние предпочитаме да й слагаме маската на старите догми. Използването на нанотехнологията за имитация на алкохолни питиета е нещо по-лошо от забиването на гвоздеи с микроскоп…
— Ти си александристка — досещам се аз.
— Да! — леко предизвикателно отговаря Надя.
Александристите са последователи на един петербургски писател-фантаст. Те или се бореха за срастване на човека с компютъра, или очакваха от виртуалността някакви немислими блага.
— Какво търсиш тогава в подобно абсурдно заведение? — питам.
— Търся Дибенко. Много ми се иска да го попитам… така ли си е представял всичко? Правилно ли е случващото се, от негова гледна точка.
— Разбирам. Но нима не ти харесва тук?
Надя повдига рамене.