Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 202

— Петербург… Льоня, почакай ме тук, става ли?

Чакам. Тя изтичва до супермаркета, а аз пак се пресягам към минския сървър и проверявам дали не е останала още някоя следа. После преглеждам всички резервни адреси, даже онези, които никога не съм използвал, и нанасям удар по тях, като безмилостно изчегъртвам цялата информация. От стриймърите и от магнитооптиката, от запаметяващите устройства на Бернули и оптичните дискове. Най-накрая разчиствам хард диска на своя интернет провайдър. И това е всичко. Сякаш никога не съм влизал в дълбината.

Вики се връща.

— Представяш ли си, наложи ми се да чакам на опашка — със смях казва тя.

— Спешно ти се наложи да правиш покупки?

— Само една.

Тя размахва пред лицето ми предвидливо сгънат самолетен билет. Виждам само къде възнамерява да отиде.

— Свободен ли си сутринта?

— Нали те беше страх от самолети?

— Няма как, при тези дълги разстояния… Ще ме посрещнеш ли?

— С кой полет пристигаш?

— Чакай ме в десет сутринта до информацията.

Малки игри на самостоятелност… мога още сега да достигна до касата и да науча кой и откъде е купил билет до Петербург.

Но аз, разбира се, няма да го направя.

— Как ще те позная?

Вики свива раменцата си.

— Ще видим. А аз как ще позная?

— Ще съм захапал червена роза — съобщавам мрачно аз.

Прекрасно я разбирам. Едно е да се влюбиш във виртуалния свят. Съвсем друго е да се срещнете наяве. Хваща те страх.

Не знам дали на мен би ми стигнал куражът пръв да предложа такава среща.

— Тогава в десет при гишето — решава Вики. — Ще гледаме да не се припознаваме, нали?

— Ще се опитаме.

— Тръгвам? — хем пита, хем ме уведомява тя. — Трябва да се приготвя…

— При нас вече е студено — предупреждавам аз.

— И при нас също…

Вики става полупрозрачна и се разпада на купчина искри. Излизането й от дълбината е красиво.

И на мен ми е време да си вървя.

Намигам на минувача, който се е поспрял, загледан в оттеглянето на Вики. И изчезвам от виртуалността.

На екранчетата бе тъмнина. Пълна.

Свалих шлема.

Върху монитора блестеше златистият фон на „Windows-Home“. Вики вече я няма. Стига сме обичали нарисувани хора.

Ще излизаме от Интернет ръчно…

Разтворих прозорчето на терминала и недоумяващо се втренчих в примигващия надпис:

No dial tone!

Телефонните сметки трябва да се плащат навреме.

Все пак взех слушалката и се вслушах в тишината. После проверих логовете — изключили са телефона ми преди три часа. Преди самия край на работното време, както е прието при пощенските служители.

Ти беше прав, виртуални секретарю на Фридрих Урман… Във виртуалността може да се влиза и без каквито и да било технически приспособления.

Смъкнах гащеризона и се затътрих към леглото.

111

Събуди ме телевизорът. Лежах, завит с одеялото — още не бяха пуснали парното и беше студено, слушах брътвежите на водещите. Политика, икономика, валутни курсове… Интересно, ще влезе ли вчерашната виртуална суматоха в днешните информационни емисии? Може и да влезе. Някъде между анонса за турнето на популярен певец и спортните новини. Сред останалите куриози. Телевизията обича да прави репортажи за Дийптаун. На еснафите им е забавно да гледат анимираните пейзажи и нарисуваните хора. Това, че ни се присмиват, сигурно е добре. Само да не се страхуват… да не завиждат… да не ни мразят…